Читать «Танц във въздуха» онлайн - страница 132

— Защото имаме нужда от свой собствен дом, където да живеем заедно.

— Бракът е само узаконяване на една връзка. — Нел се обърна и слепешком потърси в шкафа чаши.

— За някои — тихо каза Зак, — но не и за нас двамата. Ние сме сериозни хора, Нел. И когато такива хора се влюбят и означават толкова много един за друг, те се женят, създават семейство. Искам да споделя живота си с теб, да имаме деца, да остареем заедно.

В очите й напираха сълзи. С цялото си сърце и душа желаеше това, за което той говореше.

— Прекалено бързаш.

— Не мисля. — Зак извади кутийката от джоба си. — Купих го днес, защото вече започнахме съвместен живот, Нел. Време е да разберем докъде ще ни доведе това.

Нел сведе поглед към свитите си шепи. Беше й купил пръстен със сапфир — семпла златна халка, в която бе инкрустиран топъл, ярък камък. Беше разбрал, че тя се нуждае от топлота и искреност.

Евън бе избрал бляскав диамант с квадратна форма, вграден в платина, който стоеше на пръста и като парче лед.

— Съжалявам, Зак. Толкова съжалявам. Не мога да се омъжа за теб.

Сякаш нож прободе сърцето му, но той не се отдръпна, а я погледна в очите.

— Обичаш ли ме, Нел?

— Да.

— Тогава заслужавам да знам защо не можеш да ми дадеш обещание и да приемеш моето?

— Прав си. — Нел се опита да се успокои. — Не мога да се омъжа за теб, Зак, защото вече съм омъжена.

Едва ли нещо друго би могло да го смае повече.

— Омъжена? Ти си омъжена? За бога, Нел, ние сме заедно от месеци.

— Знам. — В очите му Нел видя не само силна изненада и гняв. Гледаше я така, сякаш бе непозната. — Напуснах го преди повече от година.

Зак би могъл да се примири с факта, че е била омъжена и не му е казала. Но мисълта, че все още е обвързана с друг мъж и е крила това от него, бе непоносима.

— Напуснала си го, но не си се развела.

— Не, не можах…

— Позволяваше ми да те докосвам, спеше с мен, допусна да се влюбя в теб, а си знаела, че не си свободна.

— Да. — В малката кухня изведнъж нахлу хлад, които проникна до мозъка на костите й. — Нямам оправдание.

— Няма да те питам кога си имала намерение да ми го кажеш. Очевидно е, че нямаше да го направиш. — Зак затвори кутийката със замах и я пусна обратно в джоба си. — Аз не спя със съпругите на други мъже, Нел. Ако беше казала поне една дума, нямаше да стигнем до това положение.

— Знам. Вината е моя. — Когато гневът му се засили още повече, а лицето му доби суров израз, тя усети, че силите я напускат и лицето й пребледня.

— Мислиш, че това е достатъчно? — изкрещя тя в прилив на гняв и негодувание. — Мислиш, че като признаеш вината си, ще заслужиш прошка?

— Не.

— По дяволите! — Извърна се, така че препречи пътя й. — Не мога да не се развикам. Подлудяваш ме, като стоиш и очакваш да стоваря юмрук върху теб. Нямам намерение да те наранявам. Нито сега, нито когато и да било. За мен е оскърбително да стоиш тук, питайки се дали ще го направя.

— Не знаеш какво с да се чувстваш по този начин.

— Не, не знам, защото не си ми казала. — Зак се овладя, колкото бе възможно, въпреки че все още кипеше от гняв. — Или ми казваш само толкова, за да загладим положението до следващия път.