Читать «Танц във въздуха» онлайн - страница 13

— Щом приемаш съмнителни непознати на работа, явно не си толкова предпазлива.

— Тя не е заблудена, а търсеща. Има разлика. Почувствах нещо — добави Миа, докато слизаше по стълбите, за да попълни поръчките. — Когато се поуспокои, ще я опозная по-отблизо.

— Поне поискай препоръка.

Миа повдигна вежди, щом чу задната врата да се отваря.

— Току-що получих една. Точна е. Не я тормози, Лулу. Изглежда чувствителна. Е, добро утро, Нел.

— Добро утро. — Нел бързо влезе с покрити подноси в ръце. — Паркирах колата си отзад. Нямате нищо против, нали?

— Не, разбира се. Имаш ли нужда от помощ?

— О, не благодаря. Напъхала съм всичко в колата.

— Лулу, това е Нел. Можете да се опознаете по-късно.

— Приятно ми е, Лулу. Ще започна да подреждам.

— Добре, върви. — Миа изчака, докато Нел се качи на горния етаж. — Изглежда опасна, нали?

Лулу стисна зъби:

— Понякога външността заблуждава.

След няколко минути Нел отново изтича надолу по стълбите. Беше облечена със снежнобяла тениска, пъхната в джинсите. Върху нея бе закачила златния си медальон, който приличаше на талисман.

— Включих машината. Следващия път като сляза, ще ви донеса кафе, но не знам как го обичате.

— За мен чисто, с мляко и захар — за Лу. Благодаря.

— Имате ли нещо против да не се качвате в кафенето, преди да свърша с подреждането? Бих искала да погледнете, когато всичко е готово. Така че само… — Запъти се обратно към вратата с поруменяло лице и каза: — Почакайте. Става ли?

— Старае се да се хареса — изкоментира Миа, докато двете с Лулу попълваха поръчките. — Изгаря от нетърпение за работа. Това определено са наклонности на психопат. Повикай ченгетата.

— Млъкни!

След двадесет минути, задъхана и тръпнеща от вълнение, Нел слезе отново по стълбите.

— Сега можеш ли да се качиш? Все още имам време да разместя нещата, ако не ти харесва подредбата им. О, би ли се качила и ти, Лу? Миа каза, че си запозната с всичко в магазина, така че би могла да споделиш мнението си.

— Хм. — Лулу с неохота спря да маркира поръчките. — Кафенето не е моя територия. — Но сви рамене и последва Миа и Нел нагоре по стълбите.

Витрината бе препълнена с богато украсени пасти, кифлички и сладкиши, поръсени със златисти стафиди. Имаше многоетажна торта с лъскава шоколадова глазура и дантели от разбита сметана, бисквити с големина на мъжка длан. От кухнята се носеше ароматът на къкрещата супа. На дъската за менюто грижливо бяха изписани специалитетите за деня. Чашите бяха излъскани до блясък, кафето ухаеше неустоимо, а бледосиният буркан с канелени пръчици бе сложен на тезгяха.

Миа запристъпва напред-назад пред витрината — като генерал, който инспектира военните части, докато Нел едва се сдържаше да не закърши ръце:

— Още не съм подредила салатите и не съм сложила супата. Помислих си, че е по-добре да изчакам до единадесет часа, защото сутринта хората биха предпочели сладкишите. Отзад, в кухнята, има още от плодовата пита и шоколадови сладки с орехи, но не съм ги подредила, за да не изглежда претрупано. Освен това те са по-подходящи за обяд и следобед. Изложих тортата сега, защото се надявам клиентите да я забележат и да се отбият по-късно да си вземат по някое парче. Но мога да разместя подредбата, ако предпочитате… — Спря да говори, когато Миа повдигна пръст.