Читать «Танц във въздуха» онлайн - страница 125

— Добре. Ще ти обещая това, ако ти ми обещаеш да хапнеш нещо.

— Ще хапнем супа от тиква, ще ти хареса.

Тази нощ в съня си Нел тичаше като обезумяла през гората и не можеше да намери път в мрака. Преследваше я мирис на кръв и смърт.

Шестнадесета глава

Нел прогони от съзнанието си всичко това или поне се опита да го прогони и отиде на работа. Сервираше кафе и кифлички, шегуваше се с редовните клиенти. Беше облякла новия син пуловер и разбъркваше супата от тиква, която вареше за обедната навалица. По предложение на Миа сложи купчина визитки до автоматичната маркировъчна каса. Всичко това бе толкова нормално и приятно, с изключение на факта, че няколко пъти посегна към медальона, който вече не бе на мястото си. Всеки път, когато го направеше, в съзнанието й изплуваше образът на Зак, облян в кръв.

Тази сутрин му се налагаше да отиде до континента и мисълта, че ще бъде далеч от острова, усилваше страховете й. Можеше да бъде нападнат на улицата, ограбен и оставен да лежи, облян в кръв, докато издъхне.

До края на смяната си реши, че не е направила достатъчно и се нуждае от помощ.

Откри Миа, която помагаше на един клиент да избере детска книжка. Изчака, неспокойна и нетърпелива, докато той направи избора си и се отправи към касата.

— Знам, че си заета, но трябва да говоря с теб.

— Добре. Нека да си взема якето. Ще се поразходим. След няколко минути се върна с велурено яке, което бе наметнала върху късата си рокля. И якето, и роклята бяха в светлокафяв цвят, на фона, на който косата и блестеше като огнена грива. Махна на Лулу, преди да излезе през входната врата.

— Вземам си обедната почивка. Чудесен пуловер — добави, когато бяха вече навън. — Лулу ти го е изплела, нали?

— Да.

— Преодоляла си преградата. Не би сторила нещо толкова мило за теб, ако не се решила да те приеме. Поздравления!

— Благодаря. Аз… Не искаше ли да обядваш?

— Не. — Миа отметна косата си назад и дълбоко си пое дъх. Рядко се случваше да се чувства като заключена в книжарницата и отчаяно да изпитва нужда от пространство. — Искам да повървя.

Рипли бе права за циганското лято. След краткото застудяване бяха настъпили меки топли дни и плажният бриз донасяше мирис ма море и гора. Небето бе облачно и на фона на тази сивота дърветата се издигаха като запалени маяци. Небето се отразяваше в морската вода, чиито големи вълни предвещаваха буря.

— След около час ще запали — предсказа Миа. — Виж! — Посочи към морето. Само след секунда, сякаш по нейна заповед, стоманеното огледало на небето бе раздрано от светкавица. — Бурята идва. Обичам бурите. Въздухът се наелектризира и като че ли тази енергия преминава в кръвта. Но ме кара да се чувствам неспокойна. Харесва ми да стоя на скалите по време ни буря. — Свали елегантните си обувки, закачи ги на пръстите си и закрачи боса по пясъка. — Плажът е почти пуст — отбеляза. — Мястото е подходящо за разходка и да ми разкажеш какво те тревожи.