Читать «Танц във въздуха» онлайн - страница 118

Пазеше дрехите й в шкафовете, книгите и по полиците. Дори парфюмите й. Беше поставил ангел от бял мрамор на гробищата, където не бе погребано тяло. Всяка седмица оставяше по дванадесет червени рози в краката му.

За да запази разсъдъка си, той се потопи в работа. Отново можеше да спи, без Хелън да му се явява на насън. Постепенно, по настояване на приятелите си, започна да се появява в обществото.

Но нетърпението на жените да утешат вдовеца не го интересуваше. Появяваше се в женска компания само за да поддържа интереса на пресата. Беше преспал с няколко обожателки, за да не тръгнат злонамерени клюки.

Изпитваше наслада не от секса, а от властта, която имаше над тях.

Нямаше намерение отново да се жени. Никога нямаше да се появи втора Хелън. Бяха създадени един за друг. Тя бе предопределена за него — да я моделира по свой вкус. Ако понякога се налагаше да я наказва — е, дисциплината бе част от това, — трябваше да я научи.

Накрая, през последните седмици, когато бяха заедно, бе повярвал, че е успял да я направи съвършена. Рядко допускаше грешки — било когато бяха насаме, било на обществено място. Подчиняваше му се, както подобава на една съпруга, и полагаше усилия да получи одобрението му.

Спомняше си — или се опитваше да си внуши, че си спомня, — че се канеше да я възнагради за това с пътуване до Антигуа. Неговата Хелън бе очарована от океана и му бе казала през първата от онези седмици на любов и опознаване, че понякога мечтае да живее на остров. Накрая морето я бе погълнало.

Почувствал, че започва да изпада в депресия, Евън си наля чаша минерална вода и глътна една от таблетките си. Не, няма да продаде къщата! Бе решил това в един от моментите, когато настроението му внезапно се променяше. Щеше да я отвори за гости, да организира разточителен прием — като онези, на които той и Хелън често бяха домакини, и то с голям успех. Щеше да си представя, че тя е там, до него, както би трябвало да бъде.

Когато телефонът иззвъня, не му обърна внимание и не помръдна от мястото си. Нежно докосваше гравираната златна обица под фината ленена риза.

— Мистър Ремингтън? Обажда се мисис Рийс. Би искала да разговаря с вас, ако е възможно.

Евън не каза нищо, само протегна ръка към безжичния апарат. Без да погледне прислужницата в униформа, която му го подаде, отвори плъзгащата се врата към терасата и излезе навън, където се долавяше полъхът на бриза, за да говори със сестра си.

— Да, Барбара?

— Евън, радвам се, че те намерих. С Дийк те каним да дойдеш днес в клуба. Можем да поиграем тенис и да обядваме край басейна. Рядко виждам малкото си братче напоследък.

Понечи да откаже. Кръгът от хора, които посещаваха кънтри клуба на сестра му, не представляваше интерес за него. Но бързо размисли, защото знаеше, че Барбара притежава забележителна дарба да организира забавления. Би могла да се заеме с някои досадни подробности около приема вместо него.

— С удоволствие ще дойда. И без това искам да говоря с теб. — Погледна своя „Ролекс“. — Да се срещнем там в единадесет и половина удобно ли е?