Читать «Любов и грях» онлайн - страница 24

— Нито пък аз.

Алис сякаш не го чу. Мислите й вече бяха насочени в друга посока.

— Знам много добре, че напоследък образованите мъже често ходят в Толедо, за да търсят древните тайни на магията, но съм сигурна, че само си губят времето. Магия не съществува.

— Случайно съм съгласен с теб относно магиите — каза Хю. — Но аз съм практичен човек.

— Е, и?

— В този случай стигнах до извода, че най-бързият начин да постигна целите си, е, като се подчиня на изискванията на една стара легенда, която в едната си част е проклятие.

— Легенда?

— Да. — Хю взе парче мътен розов кристал и го вдигна към светлината. — Добрите хора от Скарклиф са имали много господари през последните няколко години. Никой от тях не се е харесал на местните. И никой не е живял дълго.

— И ти възнамеряваш да си изключение, така ли?

— Да, лейди. — Хю остави кристала, облегна се на масата и сложи ръка на дръжката на меча си. — Скарклиф е мой и ще се държа за него, докато съм жив.

Тя разгледа лицето му.

— Не се съмнявам в намерението ти, милорд. И каква точно е тази легенда?

— Според нея истинският господар на Скарклиф трябва да постигне две неща. Първо, той трябва да пази последния останал камък от едно старо съкровище. И, второ, трябва да открие останалите Камъни на Скарклиф.

Алис премига.

— Значи зеленият кристал наистина е ценен?

Хю сви рамене.

— Да, в очите на хората ми. Те вярват, че той е част от голяма сбирка безценни скъпоценни камъни. Всички, с изключение на зеления кристал, са изчезнали преди много време. През последните години той се е пазел в местния манастир. Но изчезна преди две седмици.

— Бил е откраднат, така ли?

— Да. И то в крайно неблагоприятен момент.

Тя го изгледа.

— Скоро след като ти си пристигнал, за да поемеш владението над Скарклиф?

— Да. — Дамата имаше бърз ум, помисли си Хю. — И си го искам обратно. Той ще помогне доста за потушаването на страховете и несигурността на хората ми.

— Разбирам.

— Ако се върна с камъка и с подходяща невеста, хората ми ще разберат, че възнамерявам да им бъда истински господар.

Алис сякаш се разтревожи.

— Искаш да се ожениш за мен?

— Искам да се сгодя за теб. — Едно по едно, напомни си той. Не искаше да я плаши на този етап. Имаше нужда от съдействието й. Нямаше време да си търси друга съпруга. — За съвсем малко.

— Но годежното обещание е почти толкова обвързващо, колкото и брачната клетва — възпротиви се Алис. — Някои духовници дори твърдят, че всъщност между двете няма особена разлика.

— Знаеш добре, че тези духовници са малко. На практика годежи се развалят доста често, особено ако и двете страни са съгласни. Не виждам никакъв проблем.

— Хм.

Алис мълча известно време, сключила вежди, замислена дълбоко. Хю разбираше, че оглежда предложението му от всички страни, че търси капани. Той я наблюдаваше като омагьосан.

С някакво странно чувство на безпокойство установи, че тя му напомня за самия него, когато обмисля някаква стратегия. Знаеше какво точно си мисли. Сякаш можеше да надникне в ума й. Сякаш я познаваше много отдавна.

Мисълта, че умът й е остър колкото неговия и, че би могъл да работи по същия начин, го караше да губи ориентация. Не беше свикнал с мисълта, че би могъл да си прилича толкова много с някого, особено пък с жена.