Читать «Любов и грях» онлайн - страница 163

— Беше претърсен — каза Дънстън. — Но войниците са търсили остри предмети. — Той спря пред едно помещение, затворено с решетка.

Хю погледна изкривеното тяло на Едуард от Локтън, което лежеше на пода. Раздразнението му се надигна като жлъчка. Толкова много въпроси искаше да зададе на Едуард, толкова много неща искаше да каже на мъжа, убил родителите му.

Но най-вече искаше да се наслади на справедливостта и отмъщението. Хю бе очаквал удоволствието от тези две подправки толкова дълго, че му беше трудно да повярва, че са му отнети завинаги.

— Никой не е открил отровата, разбирам — каза Хю.

— Не, милорд. Може би така е по-добре. — Дънстън погледна към Хю. — Сега вече всичко наистина свърши.

Хю се изкачваше по каменните стъпала. Не се замисляше къде отива. Прекоси голямата зала, където прислужниците бяха заети с подготовката на обяда. Когато стигна до стълбата към кулата, той тръгна нагоре.

Стигна горе, обърна се и тръгна по коридора към кабинета на Алис. Отвори вратата, без да си прави труда да почука.

Алис вдигна изненадана глава, когато той влезе в стаята, и се намръщи загрижено, когато видя изражението му.

— Милорд. — Тя затвори книгата на бюрото си. — Какво има?

— Едуард от Локтън е поел отрова през нощта. Мъртъв е.

Алис стана и заобиколи бюрото. Без да казва нищо, тя отиде при Хю, прегърна го и облегна глава на рамото му.

Алис винаги го разбираше толкова добре, помисли си Хю. Не беше необходимо да й казва нещата с думи.

Стояха така, прегърнати, много дълго и постепенно раздразнението, което го бе обзело, когато разбра за смъртта на Едуард, започна да го напуска.

Изминаха още няколко безмълвни минути. Алис се чувстваше добре в прегръдката му.

Най-после усещането за спокойствие обзе Хю. Вратата към миналото, през която студените буреносни ветрове духаха толкова често, най-после се бе затворила.

Месец по-късно, в една мразовита есенна утрин, стражът на стените извика към двора:

— Приближават конници, милорд. Рицар и петима войници.

Хю махна с ръка, за да прекрати военните упражнения, и вдигна поглед към стража.

— Какви цветове носи рицарят?

— Зелено и жълто, милорд.

Хю погледна към Дънстън.

— Това са цветовете на Еразъм от Торнууд.

— Да. — Дънстън се намръщи. — Сигурно някой от хората му е дошъл, за да ни уведоми за смъртта на господаря си.

Хю се натъжи. Беше очаквал подобна новина, но въпреки това тя го изненада. И тогава разбра, че се е надявал прекалено много рецептата на Алис да помогне на Еразъм.

Хю засенчи очите си с ръка и отново погледна към войника на стената.

— Сигурен ли си за цветовете на рицаря?

— Да, милорд. — Войникът огледа пътя. — Много богат лорд, ако се съди по свитата му. И добре въоръжен. С тях пътува и дама.

— Дама? — Хю се запита дали вдовицата на Еразъм, Елинор, не е дошла лично да съобщи новината за смъртта на съпруга си. Махна към Бенедикт. — Доведи Алис. Бързо. Кажи й, че ще имаме гости, включително дама, за обяд.