Читать «Любов и грях» онлайн - страница 161

Очите на Едуард се разшириха и той изкрещя:

— Не!

Хвърли се към камъка, но не успя да го хване.

Зеленият кристал се удари в стената и се разби на парчета. По пода се посипа дъга от малки камъчета. Рубини, златен берил, перли, смарагди, сапфири и диаманти заблестяха сред останките на мътната зелена обвивка, в която бяха досега.

— Камъните от Скарклиф — прошепна Алис.

И изведнъж разбра, че зеленият кристал е всъщност стъкло. Каза си, че би трябвало да се е досетила досега, а вместо това го бе приела за естествено образувание, точно както всички останали. Сега разбра, че е бил създаден от изключително умел майстор, намерил начин да наподоби вида на кристала.

Едуард изпищя:

— Камъните!

Взираше се като омагьосан в блестящата купчина Твърде късно си спомни за присъствието на Хю.

Обърна се бързо, за да парира удара му. Но моментното отвличане на вниманието му струва скъпо.

Стомана се удари в стомана.

Едуард падна на колене, принуден от силните удари на Хю, който вдигаше меча си отново и отново.

Когато Хю вдигна меча си за смъртоносния удар, очите му блестяха със същия цвят, в който горяха пламъците на факлите.

Алис се извърна бързо, неспособна да понесе гледката, която знаеше, че ще последва. Видя как Катрин се взира като хипнотизирана в ужасната сцена. От другата страна на пещерата Дънстън и Алейн бяха вдигнали мечове към хората на Едуард. Бенедикт наблюдаваше всичко от тъмния коридор.

Алис затаи дъх, но не чу смъртен вик.

Мина секунда, две, три, четири, пет. Тя вдигна поглед и видя, че всички се взират към мястото, където бяха Хю и Едуард.

Обърна се бавно, за да види какво е станало.

Едуард лежеше по гръб, съвсем жив, загледан в острието, допряно до гърлото му.

— Защо се колебаеш? — попита Дънстън. — Приключвай с това. Тази нощ беше достатъчно дълга за всички ни.

— Има няколко въпроса, чиито отговори искам да разбера — отвърна Хю. — Завържи го и го заведи в крепостта, Алейн. Хвърли го в тъмницата. Ще говоря с него утре.

Да, милорд. — Алейн забърза да се погрижи за пленника.

Хю най-после съсредоточи вниманието си върху Алис. Очите му все още горяха, но иначе изглеждаше толкова спокоен, сякаш току-що излизаше от банята.

— Е, мадам, определено си имаш начин да разнообразяваш нощите ми.

— А ти, милорд, определено си легенда. — Алис погледна към блестящите скъпоценни камъни, разпилени по каменния под. — Очевидно никога не се проваляш, когато става въпрос за неща, които ти принадлежат.

— Алис?

— О, Хю. — В очите й напираха сълзи на облекчение. — Знаех си, че ще ме спасиш. Всъщност ти винаги го правиш, милорд.

Тя се втурна към него и той я притисна към гърдите си.

Много по-късно Алис и Хю седяха пред огнището в голямата зала и се опитваха да се стоплят. Тя сякаш не можеше да прогони студа. Щом си спомнеше за часовете, прекарани в пещерата, започваше да трепери. Може би трябваше да вземе малко от лекарството, което изпрати на Еразъм от Торнууд, помисли си.

Обърна се към Хю с още един въпрос. Това беше един от многото, с които го бе засипала, откак се прибраха в крепостта преди два часа.