Читать «Любов и грях» онлайн - страница 143

Страхът от отравянето беше обяснимо чувство, но в действителност опасността не беше съвсем истинска. Всъщност повечето отрови просто не бяха достатъчно ефикасни.

Обратно на вярванията на много хора, създаването на смъртоносна отвара не е лесна работа. Само опитните градинари знаят подходящите растения. Много познания и експерименти са необходими, за да се приготви извлекът. Само някои любител на билките, който изучава отровите и техните противоотрови, или някой псевдоучен, изучаващ тайните на тъмните изкуства, би си направил труда да губи времето си в изучаване на отвари, които могат да убиват.

Имаше доста практически проблеми, свързани със създаването на смъртоносни отвари. Беше изключително трудно да се определи подходящата доза. Едновременно с това още по-трудно е да се рафинира отровата дотолкова, че само съвсем малко количество да причини вреда. А още по-трудно бе да се определи степента на надеждност. Повечето отрови бяха напълно непредсказуеми.

Както бе написала майка й в бележника си, много по-лесно бе човек да се разболее и умре от развалена храна, отколкото от отрова.

Алис мислено изреди заключенията, до които бе стигнала. В околността нямаше много хора, които биха могли да създадат смъртоносна отрова и да намерят сигурен начин да накарат жертвата си да я приеме.

Не, не жертва, а жертви.

Защото те бяха две, напомни си Алис. Калвърт от Оксуик също беше отровен.

Но кой би искал да убие и досадния монах, и легендарния рицар? Каква беше връзката между двамата?

Алис размишлява дълго върху този въпрос.

Единственото, което свързваше жертвите досега, доколкото се сещаше тя, беше интересът към Камъните от Скарклиф. Но след като Хю намери зеления кристал, той се отказа от търсенето на останалата част от съкровището. Той дори не вярваше в съществуването му.

Калвърт, от друга страна, очевидно бе вярвал в старата легенда. Бе вярвал дотолкова, че бе рискувал да проучва опасните пещери на Скарклиф, за да търси съкровището.

Двамата мъже нямаха никаква връзка помежду си, Поне доколкото се сещаше Алис.

Запита се да не би истината да е някъде на друго място в миналото. Все пак тук бе имало още едно отравяне.

Нисичка, засмяна млада послушница въведе Алис в кабинета на игуменката по-късно този следобед. Джоан се изправи, усмихната, иззад бюрото си.

— Лейди Алис. Моля, седни. Какво те води тук в този час?

— Съжалявам, че те безпокоя, мадам. — Алис изчака, докато послушницата затвори вратата, после седна на дървения стол.

— Сама ли си дошла? — Джоан отново зае мястото си.

— Да. Прислужниците си мислят, че съм излязла на разходка. Трябва да се върна в крепостта възможно най-бързо. — Искаше да се върне, преди да се събуди Хю. — Няма да ти отнемам много време.

— Винаги се радвам да те видя, Алис, знаеш го. — Джоан скръсти ръце и я погледна загрижено. — Нещо май те притеснява?

— Да, мадам. — Алис си пое въздух. — Трябва да ти задам няколко въпроса.

— Относно?

— Относно сестра Катрин, лечителката.