Читать «Любов и грях» онлайн - страница 140

— Ами ако чаят е бил отровен? Всички вече са пили него.

— Чаят не е бил отровен — каза тихо Алис. — Аз самата изпих една голяма чаша преди малко. Както и камериерката ми.

— Но…

— Побързай, Бенедикт.

Той затвори вратата.

Клепачите на Хю се повдигнаха. Кехлибарените му очи горяха.

— Алис.

— Ти си много едър мъж и дори не си изпил всичкия чай, милорд. Изкарахме от теб повечето от това, което си погълнал. Ще живееш.

— Ще го убия — закле се Хю и отново затвори очи. — Обетът ми пред Еразъм няма да го предпази след това, което се случи сега.

— За кого говориш?

— За Винсънт. Той се опита да ме отрови.

— Хю, не можеш да бъдеш сигурен.

— А кой друг? — Той отново се сгърчи конвулсивно, силното му тяло потрепери. — Той трябва да е бил.

Бенедикт се показа на вратата запъхтян. Носеше две гарафи в едната си ръка.

— Донесох и вода, и мляко.

— Отлично. — Алис посегна към едната гарафа. — Помогни ми да го накараме да погълне това.

Хю присви очи.

— Не се обиждай, мадам, но точно сега нямам голям апетит.

— Майка ми е писала, че е добре да се дават много течности на отровените. Така отново се балансират телесните течности. — Алис сложи главата му в скута си. — Моля те, милорд. Моля те, изпий това.

По челото на Хю все още блестяха ситни капчици пот, но в очите му за малко проблесна смях, когато погледна към извивката на гърдите й.

— Знаеш, че съм изгубен, когато започнеш да използваш изисканите си маниери. Много добре, мадам, ще изпия каквото ми дадеш, стига да не е зелено на цвят.

Алис вдигна поглед към Бенедикт.

— Смятам, че вече се чувства много по-добре. Извикай сър Дънстън. Ще имаме нужда от помощта му, за да върнем милорд в спалнята му.

— Да. — Бенедикт отново тръгна към вратата.

— Гръм и мълнии — промърмори Хю. — Няма да ме носите като дете!

В крайна сметка успя да стигне до края на коридора на собствените си крака, но Алис, Бенедикт и Дънстън го подкрепяха непрекъснато. Когато най-после се строполи в огромното си абаносово легло, Хю заспа мигновено.

— Отрова? — Дънстън стоеше до леглото, стиснал огромните си ръце в юмруци — Сър Хю е бил отровен? Сигурна ли си?

— Да. — Алис се намръщи. — Но засега не трябва да казваш нищо за това, сър Дънстън. Само ние четиримата знаем истината и бих искала за известно време да си остане така.

— Да не казвам нищо? — Дънстън се втренчи в нея, все едно гледаше луда. — Ще обърна тази проклета крепост надолу с главата. Ще беся прислужниците от кухнята един по един, докато открия кой е сложил отровата в чашата на сър Хю.

— Сър Дънстън…

— Най-вероятно тук има пръст Рейвънхол. — Челото на Дънстън се сбърчи, докато той наместваше фактите така, както му изнася. — Да, това е лесно да се обясни. Преди да си тръгне вчера, сър Винсънт несъмнено е подкупил някой от прислужниците тук, в Скарклиф, за да сложи лоши билки в чая.

— Сър Дънстън, стига толкова. — Алис стана от стола до леглото. — Аз ще се погрижа за това.

— Не, мадам, сър Хю не би искал да се замесваш в такава проклета работа като тази.

— Вече съм замесена — Алис стисна зъби, за да не повиши глас. — И знам много повече за отровите от теб, сър. Ще открия средството, чрез което е сторено това. И тогава, може би, ще знаем кого да обвиняваме.