Читать «Любов и грях» онлайн - страница 134

— Чух за това — каза тихо Хю.

— Всички помнят и онази случка в църквата, когато заповяда на Калвърт от Оксуик да слезе от амвона.

— Запомнящо се, наистина.

— И вложи много усърдие в ремонтите по време на отсъствието ти.

Хю се усмихна накриво.

— Алис разбира от тези неща.

— Да. Но смятам за нужно да кажа, че събитието, което я направи истинска легенда, е спасяването на Рейвънхол.

Хю изсумтя и доброто му настроение веднага се изпари.

— Искаш да кажеш, че селяните й се възхищават за смелостта й?

— Да, милорд. Наистина й се възхищават.

— Сигурен съм, че на жена ми не й липсва смелост, но тя не освободи Рейвънхол сама. Разполагаше с теб и хората ми. Едуард от Локтън знаеше, че не може да се справи с вас, нито пък би ме предизвикал, вдигайки ръка срещу годеницата ми.

— Не смелото нахлуване на лейди Алис в Рейвънхол спечели възхищението на селяните. — Дънстън се ухили. — Става дума за това, че успя да оцелее след гнева ти.

— Гръм и мълнии!

Дънстън го погледна с разбиране.

— Някои казват, че те е омагьосала.

— Така ли? — Горещи спомени от изминалата нощ оживяха в главата на Хю. Той се усмихна — Може би онези, които говорят за магьосническите й дарби, са съвсем прави.

Дънстън повдигна вежди.

— Бракът явно има интересно въздействие върху нрава ти, милорд.

Хю не отговори, тъй като един от наблюдателите на стените се провикна:

— Приближават трима посетители, милорд.

— Посетители? — Хю се намръщи. — Кой би дошъл на гости в Скарклиф?

— Не си съвсем без приятели — провлече Дънстън.

— Никой не би дошъл, без предварително да ми изпрати съобщение. — Хю вдигна поглед към стражата — Въоръжени мъже?

— Не, милорд. — Войникът се загледа в пътя. — Един мъж, който носи само меч. Придружават го жена и дете.

— Проклятие! — Обзе го силно предчувствие. Обърна се бързо към отворената порта на крепостта. — Разбира се, той не би бил толкова глупав, че да ме посети като съсед.

— Кой? — попита Дънстън.

Въпросът му получи отговор само миг по-късно, когато Винсънт от Рейвънхол влезе в двора. Лейди Ема и младият Реджиналд яздеха от двете му страни. Хю изръмжа.

— Нима не може човек да се наслади на спокойствие дори в утрото след първата си брачна нощ?

— Изглежда някои неща са се променили — промълви Дънстън.

Работата спря, тъй като всички се обърнаха към новодошлите. Втурнаха се коняри, за да вземат юздите на конете на посетителите.

Хю наблюдаваше мрачно как Винсънт слиза от коня си, след това помага на Ема да стори същото. Малкият Реджиналд скочи сам от седлото и се ухили на Хю.

Винсънт, с лице, на което бе изписана решителност, хвана ръката на жена си и тръгна напред така, сякаш отиваше на заколение.

— Сър Хю. — Той спря пред намръщения си домакин и кимна рязко.

— Виждам, че най-после си се отказал от турнирите за достатъчно време, за да нагледаш имението си — каза лаконично Хю. — Колко жалко, че не го направи по-рано. Щеше да спестиш на жена ми доста неприятности.

Винсънт се изчерви.

— Разбирам, че съм ти задължен, сър Хю.

— Ако си задължен на някого, то е на съпругата ми. Не искам да оставаш с впечатлението, че ми дължиш каквото и да било.