Читать «Любов и грях» онлайн - страница 128

— Съвсем сигурна ли си?

Алис кимна.

— В бележника на майка ми има няколко страници по въпроса.

— В такъв случай — каза равно Хю, — няма да казваш нищо, отнасящо се до причината за смъртта му. Ясно ли ти е, Алис?

— Да. — Тя се стресна от тона му. — Но не разбирам. Защо е толкова важно да си мълча?

— Защото цялото село видя колко те ядоса той в църквата. — Хю коленичи до трупа на монаха. — И защото всички знаят, че разбираш от билки и отвари.

Кръвта й се смрази. Призля й. Преглътна няколко пъти, опитвайки се да не повърне.

— Мили Боже. Хората биха могли да си помислят, че съм имала мотив да убия бедния Калвърт и че познавам достатъчно отровите, за да го сторя.

— Няма да позволя жена ми да бъде обект на подобна клюка, ако това може да се избегне. — Хю развърза кожената кесия от колана на Калвърт. — Тази земя е била свидетел на достатъчно легенди и проклятия. Не искам да се прибавят и нови към старите.

Алис беше като замаяна. Почти не осъзнаваше какво прави Хю. Коленете й трепереха и тя подпря ръка на стената на пещерата, за да не падне.

— А ако подобна клюка не може да се избегне?

Хю сви рамене, докато се изправяше с кесията на Калвърт в ръка.

— Тогава аз ще се оправям.

— Разбира се. — Алис усети внезапен студ. — Изглежда ми е писано да ти причинявам непрекъснати неудобства, милорд.

— Да, но без съмнение, ще има и компенсации. — Той отвори кесията и разгледа съдържанието й. — Интересно.

Изражението му най-после успя да привлече вниманието на Алис. Собственото й любопитство надделя.

— Какво има?

Хю извади свитък пергамент и внимателно го разгъна.

— Карта.

Тя пристъпи към него.

— На какво?

Хю разглежда рисунката. Когато най-после вдигна поглед, златистите му очи блестяха.

— Мисля, че е възможно това да е карта на тунелите в пещерите на Скарклиф. Или поне на онези тунели, които Калвърт е имал време да проучи.

Алис забърза към Хю и погледна към картата.

— Виж, милорд, отбелязал е някои от тунелите. Виж, тук е отбелязал, че тези два тунела са празни. — Погледна към Хю. — Празни, но от какво, как мислиш?

— Не вярвам нашият монах да е прекарвал времето си в пещерите в молитви. Изглежда така, сякаш е търсил нещо. А в пещерите има само едно съкровище, което би изкушило човек да влезе в тях.

— Камъните от Скарклиф — прошепна Алис като хипнотизирана.

— Да. Може би е бил убит заради тях.

— Викал си ме, сър. — Джулиън спря при вратата на кабинета.

— Да. — Хю остави работата си. — Влез, Джулиън. Искам да говоря с теб.

— Предполагам, че ще ме изпратиш в Лондон със съобщение преди сватбения пир този следобед. — Джулиън влезе в стаята и застана пред бюрото на Хю. — С голямо нетърпение очаквах банкета. Храната тук напоследък доста се подобри, не си ли забелязал?

Хю присви очи.

— Забелязал съм. Но не съм те извикал, за да обсъждаме добре подправените блюда, които се сервират на масата ми.

— Разбира се, че не. — Джулиън се усмихна. — Надявам се, че знаеш на кого да благодариш за отличните ястия, на които се наслаждаваме.

— Нито пък имам нужда от още наблюдения за добре организирания начин, по който сега функционира домакинството ми. До гуша ми дойде от подобни забележки. Много добре знам, че подобренията са в резултат от уменията на годеницата ми да се грижи за домакинство.