Читать «Любов и грях» онлайн - страница 126

— Не, милорд.

— Всъщност много ще се радваш да избягаш в някой манастир. Така ли е?

Тя се вцепени.

— Милорд, знам, че си много ядосан заради това, което направих, но искам да знаеш…

— Тихо. — Очите му блестяха. — Няма да говорим повече за това, което се случи вчера.

Тя премига.

— Няма ли?

— След много размисли стигнах до извода, че това, което се случи вчера в Рейвънхол, не е по твоя вина.

— Не е ли?

— Не — Той свали ръцете си от раменете й. — Вината беше моя и само моя.

— Нима? — Алис се чувстваше така, сякаш току-що бе преминала през вълшебна врата и се бе озовала в непозната земя, където обичайната логика бе леко изкривена.

— Да. — Хю кръстоса ръце на широките си гърди. — Не ти обясних ясно границите на властта, която ти дадох. Не бях предвидил всички възможни ситуации. Не бях взел предвид мекото ти сърце.

— Едва ли би могъл да го направиш, сър. — Алис усети, че започва да става язвителна. — Като се има предвид, че въобще не знаеш какво е да имаш сърце. И може би е добре да знаеш, че дори и да ми бе забранил изрично да се притичам на помощ на Рейвънхол, аз нямаше да ти се подчиня.

Хю се усмихна леко.

— Не знаеш кога да спреш, нали, Алис? И като си помисли човек, че мен наричат Непреклонния. Би могла да ми даваш уроци в това отношение.

— Все още смятам, милорд, че ако беше тук и бе видял как младият Реджиналд моли за помощ, дори камъкът, който имаш вместо сърце, щеше да се трогне.

— Малко вероятно. Щях да продължа да гледам към крайната си цел.

— Сър, това момче е твой кръвен родственик, независимо дали ти харесва или не. Още нещо, той и майка му нямат нищо общо с това, което се е случило в миналото. Никой от живите днес няма нищо общо с това. Оставете на мира греховете от миналото.

— Достатъчно. — Хю прекъсна пороя от думи, слагайки пръст на устните й. — Може би ще се изненадаш, но не съм дошъл тук, за да се караме.

— Наистина? — Алис го изгледа с престорено изумление.

— Наистина. — Челюстта му се стегна. — Нито дума повече за случилото се вчера в Рейвънхол, Алис. Стореното — сторено.

Тя го погледна безмълвно, усещайки възбуждащата грубост на мазолестия му пръст върху меките си устни. Известно време той я гледа така, сякаш търсеше някакъв знак в разширените й очи.

— Алис, последния път, когато бяхме тук, ти ми каза, че причината, поради която никога преди не си правила любов, е че не си срещала мъж, който да ти харесва.

— Така е. — „Не съвсем. Истината е, че никога преди не съм срещала мъж, който бих могла да обичам“ — добави наум. — И какво от това?

Той не отговори, само я придърпа по-близо към себе си и я целуна.

Страстта на прегръдката му се усети ясно. Алис потрепери.

Винаги бе съзнавала огромното му самообладание, когато я прегръщаше. Но днес усети, че се бори със стоманените връзки, които сам си бе наложил. Зачуди се каква ли изключителна сила го е довела до ръба на самоконтрола.

Усети остатъците от гнева и раздразнението в целувката му. Устните му се движеха върху нейните, непреклонни в исканията си. Тя си помисли, че почти чува буреносните ветрове, които бушуваха в душата му.