Читать «Любов и грях» онлайн - страница 119

Реджиналд пристъпи напред и се поклони пред Хю.

— От името на баща ми, сър, ти благодаря за оказаната днес помощ.

— Не благодари на мен — отвърна Хю — Това беше работа на годеницата ми.

— Тя беше великолепна — обади се Ема. — Вечно ще й бъдем благодарни. Бяхме изгубени без нея.

Алис се усмихна щастливо.

— Не беше кой знае какво. Просто използвах властта на легендарната репутация на лорд Хю.

— Точно това направи. — Очите на Хю горяха. — И съвсем скоро ще научиш, че всяка власт си има цена.

— Тя го направи с добри намерения, милорд. — Дънстън наблюдаваше като хипнотизиран как Хю бавно върти чашата вино в ръцете си. — Тя е жена, в края на краищата. Когато младият Реджиналд я помоли да спаси майка му, тя просто не можа да намери сили да му откаже.

Хю се взираше в пламъците в огнището. Бе дошъл направо тук, в работния си кабинет, веднага щом се върна от Рейвънхол с Алис и хората си. Не бе имал възможност да разговаря с Алис по време на бързата езда през бурята.

Отвън пелени от дъжд и вятър брулеха черните стени на Скарклиф. Ураганът беше като огледало на собственото му настроение. Беше стигнал толкова близо. Ръката му стисна още по-силно чашата. Толкова близко. Отмъщението беше само на една ръка разстояние.

— Като се има предвид първоначалното ти мнение за годеницата ми, много ме учудва това, че сега я защитаваш, Дънстън.

Дънстън се изчерви.

— Тя не би могла да знае за плановете ти, сър.

— Всичко беше толкова удобно. — Хю погледна в сърцето на огъня. — Рейвънхол беше на ръба на катастрофата. Винсънт продава малкото останало от земите си, за да плаща за безкрайните си турнири. Дори не бе оставил достатъчно хора, за да пазят замъка му, който щеше да падне в ръцете на някой като Едуард от Локтън.

Дънстън си пое рязко дъх.

— Знам, че чакаше Рейвънхол да падне сам.

— Това е толкова проста стратегия, Дънстън.

— Да.

— Но тя успя да се заплете в мрежата ми. Тя провали всичко.

Дънстън се покашля.

— Ти наистина я остави да управлява Скарклиф, сър.

— Скарклиф. Не Рейвънхол.

— Не й изясни границите на властта й — настояваше Дънстън.

— Грешка, която няма да допускам в бъдеще. — Хю отпи от виното си — Винаги се уча от грешките си, Дънстън.

— Сър, трябва да ти кажа, че тя действа с изключителна смелост. Никога не съм виждал нещо подобно. Мина през вратите на Рейвънхол с въоръжени мъже зад гърба си така, сякаш беше кралица, предвождаща армия.

— Наистина ли?

— Трябваше да видиш изражението на Едуард от Локтън, когато разбра, че жена язди под знамената ти. Разтревожи се. Не знаеше какво да прави. Разчиташе, че ти няма да я подкрепиш, когато разбереш какво е направила.

— Нямах друг избор, освен да я подкрепя. Тя не ми остави друга възможност. Действала е от мое име. — Устните му се изкривиха. — Не, повече от това. Тя се смята за мой партньор. За мой бизнес-съдружник.

— Каквото и да казваш за нея, трябва да знаеш, че тя притежава смелост, равна на смелостта на който и да е мъж. — Дънстън направи многозначителна пауза. — Всъщност смелост, равна на твоята собствена, милорд.

— Нима мислиш, че не го знам? — попита много тихо Хю. — Това е една от причините, поради които реших да се оженя за нея, ако си спомняш. Исках наследниците ми да притежават същата смелост.