Читать «Любов и грях» онлайн - страница 106

Катрин я гледа дълго време.

— Майка ти трябва да е била много учена жена.

— Да. Кореспондираше си с най-мъдрите и най-опитните билкари в Европа. Събираше мъдростта им и я прибавяше към собствените си открития. И записваше всичко научено в този бележник.

Джоан погледна топло Алис.

— Такава книга няма стойност, ако не се използва от някого, който притежава дарба да разпознава болестите чрез анализ на симптомите. А такава дарба, отдавна съм го разбрала, е рядко срещана.

Алис не знаеше какво да каже.

— Майка ти би се гордяла с теб, милейди — продължи тихо Джоан. — Научила си се как да използваш знанията, които е събрала в този бележник. И тази нощ ти ги използва, за да спасиш това дете. Получила си безценен подарък от майка си.

Алис погледна бележника, който Хелън бе написала през дългите, самотни години на брака си. Спомни си как понякога ненавиждаше привързаността на майка си към работата й. Толкова много пъти тя даваше на Хелън повече спокойствие, отколкото биха могли да й дадат децата й.

Но тази нощ нейният опит спаси живота на едно дете.

За такъв ценен подарък трябваше да се плати съответната цена. Алис знаеше, че тя също е платила част от тази цена. Както и Бенедикт. Хелън бе платила най-високата цена от всички.

Но тази вечер едно момченце оживя благодарение на нея. И не беше първото, спасено от труда на Хелън, напомни си Алис. И нямаше да е последното.

Някъде дълбоко вътре в Алис разцъфна нежна топлота там, където преди имаше само неприязън и тъга.

— Да, игуменке. Права си. Досега не съм осъзнавала какво велико наследство ми е оставила майка ми.

Младият Джон се размърда в постелята си и отвори очи. Погледна към майка си.

— Мамо? Защо има толкова много хора тук?

Родителите му отвърнаха със смях и коленичиха пред постелята му.

Алис притисна бележника на майка си до сърцето си и й благодари.

Глава 14

Алис стоеше в средата на голямата зала. В камината гореше огън, но в стаята беше студено.

— Нещо липсва тук, Джулиън.

— Искаш да кажеш, че нещо е откраднато ли? — Джулиън остави арфата, чиито струни дърпаше разсеяно досега. — Малко вероятно. Никой не би се осмелил да открадне нещо от Хю Непреклонния. И дяволът знае, че за крадеца няма да има покой.

— Не откраднато. Просто… липсва. — Алис махна към голите стени и покрития с рогозки под. — Тук лорд Хю се храни всеки ден с хората си. Оттук раздава правосъдието си за Скарклиф. Тук ще забавлява гостите си. А нещо липсва.

— Сега вече те разбирам, милейди. — Джулиън се ухили. — Думата, която търсиш, е елегантност.

— Елегантност?

— Да. На тази зала й липсват елегантност, изисканост е стил.

— Нима? — Алис прехапа устни, разглеждайки помещението.

— И още дори. Лорд Хю има опит в много неща, милейди, но не се интересува от въпроси като елегантност и мода, и — не се обиждай — но това си личи.

— Мисля, че си прав.

— Проблемът, както аз го виждам — продължи Джулиън, — е в това, че лорд Хю иска всичко — от ботушите си до туниката на пратеника си — да бъдат в един цвят. Черно.

— Хмм. Наистина има особени предпочитания към черното. Все пак не вярвам, че ще се разсърди, ако когато се върне, открие, че всичко е боядисано в небесносиньо или тиквенооранжево.