Читать «Заклинателка» онлайн - страница 66

И тогава се случи нещо странно. За момент чу в ума си глас. Това не беше обичайният й вътрешен глас, а някакъв друг — настоятелен и почти обвинителен. „Ще пожертваш ли всичко? — попита той, сякаш доловил колебанието й. — Ще пожертваш ли всичко?“ Теа трепна. Обикновено не чуваше гласове. „Вероятно точно така се е чувствала и Елвиза“, помисли си тя смутено.

— И после? Хей, Теа! Какво е станало после? — Розамунд продължаваше да изпълнява бойния си танц върху матрака.

— О, битката била страховита, но Елвиза победила и прогонила Мая. Племето й било спасено и всички заживели щастливо. Ъ-ъ… освен Елвиза, която умряла от раните си.

Розамунд спря танца си и се вцепени, не вярвайки на ушите си.

— И ти ми разказа тази история, за да се почувствам по-добре? Никога не бях чувала нещо по-ужасно. — Брадичката й започна да трепери.

Теа забрави, че разговаря с човешко дете. Протегна ръце напред, също както бе направила с кутрето в клиниката, също както би постъпила с всяко страдащо същество на света. И Розамунд се хвърли в прегръдките й.

— Няма, няма — мърмореше Теа, притискайки детето до гърдите си. — Виж, народът на Елвиза все пак оцелял и бил свободен. В началото това било само едно малко племе, но то ставало все по-голямо и по-голямо. Всички вещици на света произлизат от тях и всички те помнят и почитат Елвиза. Това е история, която всяка майка разказва на дъщерите си.

Розамунд въздъхна тежко.

— Ами на синовете си?

— Е, и на тях също. Когато казвам „дъщери“, имам предвид и синове, и дъщери. Така е просто по-кратко.

Едно зелено око гледаше будно иззад кичурите рошава коса.

— Значи, когато казваме „той“, може да се подразбира и „тя“?

— Да — отвърна Теа, свивайки рамене. — Но не мисля, че това е от толкова голямо значение в случая. Важното е, че всички ние… тоест те запазили свободата си благодарение на смелостта на една жена.

— Ще те попитам нещо — каза Розамунд, изправяйки се. — Будалкаш ли ме, или това е истинска история? Защото лично на мен ти ми приличаш на вещица.

— Точно това се канех да кажа и аз — прозвуча нечий глас.

Теа завъртя бързо глава. Вратата беше открехната и там стоеше непозната жена. Висока, слаба, с малки очила и дълга копринена кестенява коса. Изразът на лицето й напомняше донякъде за изражението на Ерик, когато беше в недоумение, сякаш изведнъж се беше сблъскал с най-невероятната загадка на света.

Но това нямаше значение, помисли си Теа. Важното беше, че е непозната. Че не принадлежеше на нейния свят. И че беше човек.

Тя току-що бе разкрила тайни на Нощния свят и беше разказала историята на вещиците в присъствието на пълнолетен човек.

Изведнъж ръцете и краката й се вцепениха. Златният воал около нея изчезна и остана само студената сива действителност.

— Съжалявам — каза жената, но на Теа й се стори, че гласът й идва някъде отдалече. — Не исках да те стресна. Просто се шегувах. Наистина ми хареса историята ти. Нещо като модерна легенда за деца, нали?

Очите на Теа се фокусираха върху друго човешко същество, което стоеше зад жената. Ерик. Той също беше чул историята.