Читать «Заклинателка» онлайн - страница 57

Тя стоеше като кралица, смолисточерната й коса падаше свободно върху раменете, гърдите й бавно се повдигаха, докато дишаше, а очите й бяха като искрящи скъпоценни камъни.

— Махни тази отвратителна цигара — заповяда му тя.

Люк я хвърли и я стъпка, сякаш беше паяк. После погледна Блейс.

— Ти… ти си красива — той протегна ръка към нея.

— Почакай — каза Блейс. На лицето й се изписа трагично замислено изражение. — Първо ще ти разкажа една тъжна история. Някога имах един малък кокер шпаньол, към който бях много привързана. Обичах да се разхождам с него привечер. — Теа хвърли кос поглед към братовчедка си. Никога не беше чувала такава откровена лъжа. И защо изобщо говореше за кучета? — Но го сгази камион с осемнайсет колела — промълви Блейс. — Оттогава съм толкова самотна… толкова много ми липсва. — Тя се вторачи в момчето. — Люк, ще бъдеш ли моето малко кученце? — Люк изглеждаше объркан. — Нали разбираш — продължи Блейс, — ако имах някой, който да ми напомня за него, щях да се чувствам много по-добре. Затова, би ли поносил това заради мен…

Тя държеше в ръката си синя кучешка каишка.

Сега Люк изглеждаше още по-объркан. Шията и бузите му пламнаха, а очите му се напълниха със сълзи.

— Заради мен? — примоли се Блейс, поклащайки каишката, която беше доста голяма за кокер шпаньол, както забеляза Теа. — Ще съм ти много благодарна.

В душата на Люк се водеше невероятна борба. Той дишаше хрипливо на пресекулки. Преглътна и един мускул на лицето му потрепна конвулсивно.

Сетне много бавно той се пресегна за каишката. Блейс я държеше ниско долу. Очите на Люк се сведоха към нея. После изведнъж коленичи сковано пред Блейс. Остана така с каменно лице, докато тя затягаше каишката около врата му.

Когато приключи, Блейс се изсмя, погледна победоносно останалите момичета и перна леко металната плочка на каишката.

— Добро момче — каза тя и го потупа по главата.

Лицето на Люк се озари от вълнение, което граничеше с възторг. Той се взираше в очите на Блейс.

— Обичам те — каза Люк ясно, все така коленичил.

Блейс сбръчка нос, пак се засмя и закопча коприненото си яке.

Промяната на лицето на Люк този път настъпи много по-бързо отпреди. За момент погледът му беше съвършено празен и той се огледа недоумяващо, сякаш току-що се беше събудил в класната стая.

Пръстите му напипаха кучешката каишка. На лицето му се изписа гняв и ужас и после подскочи.

— Какво става? Какво правя?

Блейс го наблюдаваше с ведър поглед. Люк захвърли каишката на земята и я ритна. Макар да беше ядосан на Блейс, изглежда, не си спомняше последните няколко минути.

— Ще… ще ми кажеш ли какво искаш или не? — извика той. Горната му устна леко трепереше. — Защото няма да те чакам цял ден. — После, когато никой не каза нищо, той си тръгна навъсено. Приятелите му в другия край на двора се превиваха от смях.

— Опа… — каза Блейс. — Забравих за ключовете на колата. — Тя се обърна към другите момичета. — Но бих казала, че работи.

— Бих казала, че е малко страшничко — прошепна Дани.

— А според мен е невероятно — промърмори Селена.