Читать «Заклинателка» онлайн - страница 47

На кой би му хрумнало да обува черни маратонки „Найк“ на манекен на вещица?

9

Това, което видя беше толкова неестествено, че за момент Теа не можа да повярва на очите си. Атмосферата тук, мракът, ехото в помещението, страховитите павилиони… Може би, ако извърнеше поглед и после пак погледнеше…

Не, черните маратонки все още си бяха там.

Трябва да изчакам… трябва да повикам някого. Може да е нещо ужасно. Това е в правомощията на хората, най-добре да изчакам Ерик.

Теа усети, че движенията й са някак призрачни и забавени.

Тя хвана крайчеца на мушамата и леко я повдигна.

Появи се крак, обут в джинси, който не беше на манекен… И после, втора обувка.

Обзе я ужас. Странно, но той имаше мобилизиращ ефект върху нея. Първата й мисъл бе, че това е човек и че той може да е ранен. Издигайки преграда между себе си и страха си, тя реши да направи каквото може.

Дръж се, добре ли си, нека погледна…

Отметна останалата част от мушамата, наложи се да я дръпне, за да я освободи. Видя крака, тяло и пръсти, впити в ръкава на една облечена в черно кукла вещица…

После видя главата и отстъпи назад, притиснала ръце към устата си. Хвърли само бърз поглед, но картината се запечата в ума й.

Синкавосиво лице, чудовищно подпухнало и със страховито изпъкнали очи.

Краката на Теа се подкосиха.

И преди беше виждала мъртъвци. Беше присъствала на церемонии, на които тленните останки на вещици бяха връщани обратно към живот. Но всички те си бяха отишли от естествена смърт. Докато в този случай…

Жертвата като че ли беше момче. Имаше къса коса и плосък гръден кош. Но лицето му беше неузнаваемо. Бе толкова деформирано, че дори не приличаше на човек…

Каква ужасна смърт! Дано духът му да е отлетял свободен, вместо да търси тук отмъщение. О, Секмет, богиньо с лъвска глава, Господарке на смъртта, Откривателко на здрачни пътища, която смълчава душите.

Обърканите й мисли бяха прекъснати от слънчева светлина, която проникна в залата. Ерик беше на вратата.

— Ето ме и мен! — извика той.

Теа се изправи. Краката й отново се разтрепериха. Тя отвори уста в опит да каже нещо, но успя само да прошепне:

— Ерик…

Той се завтече към нея.

— Какво има? Теа?

— Тук има мъртвец…

Очите му се разшириха и той погледна зад нея. Направи крачка напред, спря се и остана като вкаменен. След това се извърна и грабна Теа, сякаш за да я предпази от онова, което току-що беше видял.

— Не гледай… Не гледай натам — каза той задъхано. — О, Господи, какъв ужас!

— Знам. Аз вече го видях.

— Това е ужасно, ужасно…

Те се бяха вкопчили един в друг, защото това беше единственото спасение от кошмара, в който бяха попаднали.

— Мъртъв е! Момчето е мъртво — повтаряше Ерик. Това беше очевидно, но Теа разбираше нуждата му да запълва мълчанието с думи. — Няма какво да направим за него. О, Господи, Теа, мисля, че това е Кевин.

— Кевин? — На Теа й причерня пред очите. — Не е възможно…

— Виждал съм го да носи тази тениска преди. И косата му… Освен това той беше в комитета, който отговаряше за украсата на това място. Вероятно в онзи момент е намествал манекена в определено положение.