Читать «Бойно поле Земя I» онлайн - страница 205
Л. Рон Хабърд
Работеха под напътствията на спокойния глас на Робърт Лисицата: „Взехте ли миньорските лампи? Колко са резервните бутилки с кислород? Къде е Данълдийн? По-внимателно с експлозивите…“
Един шотландец приближи с тежък чук до вратата, за да се опита да я отвори по-широко, но Ангъс го спря.
— Не, не така. Просто пантите трябва да се смажат.
Той почукваше по дъното на една бутилка с масло. Под маската гласът му звучеше приглушено.
Всички носеха маски. Историкът твърдеше, че да се диша в древните гробници е много опасно за здравето. От костите на мъртвите във въздуха попадали някакви спори, които можели да накарат човек да раздере гърдите си от кашляне.
— Имаш ли нещо против да вляза пръв? — попита Ангъс.
Джони повдигна раницата си така, че той да се промъкне край него. Миньорската лампа разкъса мрака.
— Господи! Колко много скелети! — отвътре се чу как сипва масло върху пантите. — Опитай сега, Джони.
Джони натисна вратата с рамо и тя се отвори веднага. Надолу по стълбите нахлу поток светлина. Ангъс се беше отдръпнал от входа и стоеше сред разхвърляни кости, около ботушите му се вдигаха облаци прах.
Всички спряха за момент. Гледаха втрещени надолу.
На тази планета, превърнала се в гробница, труповете не бяха нещо непознато за тях. Те лежаха от хиляди години в старите постройки, дупки и пещери, навсякъде, където не бяха станали плячка за дивите животни.
Надолу по безкрайните стълби се виждаха останките на стотици мъже. Допреди дванадесетина години са били херметично затворени и дрехите, оръжията и другата екипировка бяха почти запазени, но от костите беше останал само прах.
— Всички са паднали по лице — обърна внимание Робърт Лисицата. — Вероятно е бил цял полк, който е влизал навътре. Забелязвате ли? Онези двамата сигурно са били последни и са затворили вратата.
— Отровният газ — каза Джони. — Изглежда са отворили бункера отвътре, за да може да влезе полкът, и отровният газ от каньона ги е помел.
— Унищожил е всички — въздъхна Робърт Лисицата. — Чуйте много добре, момчета, никой да не влиза, без да е сигурен, че маската му прилепва плътно към лицето.
— Трябва да погребем тези мъже — каза пасторът. — Всички имат медальони — той вдигна един от земята. — Питър Нолинс — редник, Морска пехота на САЩ, №35473524, кръвна група В.
— Морски пехотинци — цъкна с език историкът, — това наистина е военна база.
— Мислиш ли — попита пасторът Джони, — че твоето село някога е било военна база? То наистина е по-различно от другите градове.
— Селото е било построявано наново поне десетина пъти — отговори Джони. — Робърт, хайде да влизаме!
— Не забравяйте за какво сме дошли — обърна се Робърт към групата. — Трябва само да прегледаме. Не пипайте документите, докато не бъдат идентифицирани. Бункерът е голям. Не се отклонявайте, за да не се изгубите.
— Трябва да погребем тези тела — повтори пасторът.
— Ще го направим, разбира се — съгласи се Робърт. — Всяко нещо с времето си. Автоматчиците да вървят напред. Ако изскочат диви животни, да бъдат поразени с кратки откоси.