Читать «Бойно поле Земя I» онлайн - страница 158

Търл повдигна рамене.

— Там винаги е зима. Десет месеца зима и два месеца есен.

Той се разсмя весело.

— Качвай се в самолета и заминавай да го разгледаш. За целта имаш на разположение едва-две седмици. След това се връщаш и се срещаме пак. Само ние двамата. Това е строго секретно, чуваш ли? Освен на твоите животни, на никого няма да казваш!

Търл си тръгна, като си подхвърляше във въздуха кутията с дистанционното управление. Земеходът му се понесе обратно към лагера.

Няколко часа по-късно Джони летеше високо над Скалистите планини с екипаж, подбран лично от него.

— За пръв път чувам — каза един от шотландците зад него, — че Робърт Бърнс се е занимавал с токсикология.

Джони се обърна. Помисли, че часовият също се е качил на борда.

— Толкова добре ли си научил езика на психлосите?

— Разбира се — отговори шотландецът и показа изранените си от линията на учителя длани.

Беше един от младежите, избрани заради удивителната им прилика с Джони.

— Бях на втория етаж и прилепих ухо до прозореца. Той не разбира английски, нали?

— Това е едно от малкото ни предимства — каза Джони. — Не успяхме да се сдобием с детектор за откриване на уран.

— Е, в крайна сметка ако човек смята, че може да спечели всички битки, той е прекалено голям оптимист — намеси се и Робърт Лисицата. — Какви са тези села там долу?

И наистина по планинските склонове под тях се виждаха разпръснати стари градове.

— Те са пусти — отговори Джони. — Бил съм в някои от тях. Няма никакви хора, само плъхове. Призрачни миньорски села.

— Тъжна история — въздъхна Робърт Лисицата. — Толкова много земя, толкова много храна, а няма никакви хора. При нас, в Шотландия, плодородните земи, от които може да се роди нещо, са много малко и храната постоянно не достига. Изживяваме една изключително мрачна страница от човешката история.

— Ние ще я отгърнем — каза младият шотландец зад него.

— Да — съгласи се Робърт Лисицата, — ако имаме поне малко късмет. Тази пустош някога ще се изпълни с хора! Как се казват огромните върхове под нас?

— Не знам — отговори Джони. — Ако погледнеш миньорската карта, ще видиш, че имат само номера. Мисля, че някога са имали имена, но хората са ги забравили. Онзи там го наричаме просто Върха.

— Хей! — извика едно от момчетата. — По онзи склон има овце!

Той гледаше през бинокъла.

— Това са диви овце — каза Джони. — Цял подвиг е да убиеш някоя от тях. Могат да стоят върху издатина, голяма колкото длан, след това да скочат и да се приземят върху друга, не по-голяма от два пръста.

— А ето и една мечка! — провикна се шотландецът. — Колко е голяма!

— Мечките скоро ще заспят зимния си сън — обади се Джони. — Учуден съм, че по това време тази се е качила толкова високо.

— Мечокът май е преследван от вълци — забеляза шотландецът.

— Момчета — намеси се Робърт Лисицата, — тръгнали сме на лов за много по-едър дивеч! Отваряйте си очите за каньона.

Джони го забеляза по обед.

7

Гледката беше удивителна. Величието на каньона в разредения студен въздух те караше да се чувствуваш нищожен.