Читать «Огледален танц» онлайн - страница 229

— Мислиш ли, че някой го видя? — попита един загрижен алтов глас.

— Пазачите при портата — отсече друг глас. — Персоналът, който го донесе.

— Някой друг?

— Не зная. — Роан дишаше тежко, кичури коса, овлажнели от снега, се спускаха върху лицето й. — Докато го гонехме, минаха половин дузина наземни коли. Не видях никого в парка.

— Видях няколко души да се разхождат — обади се друга доктор Дърона. — Оттатък езерото. Гледаха към нас, но се съмнявам, че са успели да видят много.

— За няколко минути изнесохме идиотско шоу.

— Какво стана този път, Роан? — попита уморено белокосата доктор Дърона с алтов глас. Тя се дотътри до него, подпирайки се на бастун. Изглежда, не го носеше от превземка, а от нужда. Всички отстъпиха пред нея.

Това ли беше мистериозната Лили?

— Дадох му доза фаст-пента — каза Роан стеснително — да проверя и разчовъркам паметта му. Понякога дава резултат при криосъживявания. Но той разви реакция. Кръвното му налягане се качи, обхвана го параноя и изскочи като хрътка. Не можахме да го стигнем, докато не падна в парка. — Когато болката му започна да стихва, той видя, че тя все още не можеше да си поеме дъх.

Старата доктор Дърона подсмъркна.

— Имаше ли резултат?

Роан се колебаеше.

— Изскочиха някои странни неща. Трябва да поговоря с Лили.

— Веднага — каза старата доктор Дърона, която очевидно не беше Лили. — Аз… — И спря, защото неговият разтреперан, заекващ опит да говори премина в конвулсия.

За момент светът се превърна в конфети. Той отново дойде в съзнание и видя две от жените да го натискат. Роан, наведена над него, даваше нареждания, а останалите Дърони се разпръскваха.

— Ще дойда веднага щом мога — разтревожено каза Роан през рамо. — Сега не мога да го оставя.

Старата доктор Дърона кимна разбиращо и се оттегли. Роан размаха хипоспрей с антиконвулсант.

— Чуйте едно постоянно нареждане. На този човек не бива да се дава нищо преди да се направи тест за поносимост. — Тя разгони повечето от помощниците си и затъмни стаята. Вътре отново стана тихо и топло. Дишането му бавно възстанови нормалния си ритъм, макар че стомахът все още много го болеше.

— Съжалявам — каза му тя. — Не допусках, че фаст-пента може да ти подейства така.

Той се опита да каже: „Вината не е твоя“ — но говорът му, изглежда, отново се бе изгубил.

— В-в-в не твоя. Лошо… стана.

Тя дълго мълча преди да му отговори:

— Може би е за добро.

След два часа дойдоха с антигравитационна носилка и го взеха.

— Имаме други пациенти — каза му иронично доктор Крис с косата като крила. — Трябва ни твоята стая. — Лъжи? Полуистини?

Най-много от всичко го озадачи мястото, където го заведоха. Той си представяше арестантска килия, но вместо това го качиха с товарен тръбен подемник на горния етаж и го сложиха на походно легло в частния апартамент на Роан. Беше един от редицата еднакви квартири: вероятно жилищен етаж на фамилията Дърона. Апартаментът й се състоеше от дневна/кабинет и спалня плюс самостоятелна баня. Всичко беше нормално просторно, макар и разхвърляно. Той се чувстваше по-малко като затворник, отколкото като домашно животно, вкарано в нарушение на разпоредбите в някое женско общежитие. Макар че освен Равен беше виждал и друг мъж Дърона: около трийсетгодишен. Доктор Крис го бе нарекла „Хок“. Птици и цветя. Всички в тази бетонна клетка бяха птици и цветя²⁸.