Читать «Огледален танц» онлайн - страница 227

— Де’. Дев’. Ос’м. Седем. Ше’, пат, че’, три-две-адно. — Не чувстваше сънливост. Чувстваше се напрегнат и нервен, и жалък. — Вие сигурна ви’ взе’ как’ тр’ба? — Пръстите му започнаха да барабанят по масичката. Звукът ехтеше неестествено силно в ушите му. Предметите в стаята започнаха да се замъгляват, около тях виждаше цветни ивици. Лицето на Роан изведнъж започна да му изглежда лишено от живот, прилично на маска от слонова кост.

Маската се изправи застрашително над него.

— Как се казваш? — изсъска тя.

— Аз… аз… момо… — Устата му произнасяше несвързани срички. Той беше невидимо око, безименен…

— Странно — промърмори маската. — Кръвното ти налягане трябва да спада, не да се качва.

Изведнъж той си спомни какво беше толкова важно с фаст-пента.

— От фас’пент’ кря. — Тя поклати глава озадачена.

— Крещя — повтори той, а устата му сякаш беше обхваната от спазма. Искаше да говори. Хиляди думи нахлуха към езика му, цяла верига течеше по нервите му. — Ти. Ти. Ти.

— Това не е обичайно. — Тя се намръщи. Хипоспреят беше още в ръката й.

— Не тр’бва. — Ръцете и краката му се извиха като навити пружини. Стаята се разлюля, сякаш плуваше под вода. Той се напрегна и възстанови нормалното състояние на крайниците си. Точно сега трябваше да се отпусне.

— Спомняш ли си нещо? — попита тя. Тъмните й очи бяха като басейни, течни и красиви. Той искаше да плува в тези очи, да им направи впечатление. Искаше да й достави радост. Искаше да я придума да свали тази зелена текстилна броня, да танцува гола с него на звездна светлина, да… Неговото мънкане в тази насока неочаквано премина в нещо като поезия. Всъщност това беше много неприлично хумористично петостишие с очевидна символика, включваща космически коридори и кораби за скокове. За щастие излезе доста изопачено.

За негова радост тя се усмихна. Но имаше някаква невесела асоциация…

— Посл’ път като го кзх няк’й ме би до насиране. Б’х тогава също на фас’пент’.

Тревога обхвана красивото й дълго тяло.

— Бил си на фаст-пента по-рано? Какво друго си спомняш за този случай?

— Името му б’ш Гален. Срдит. Не зн’я защо. — Той си спомни зачервеното лице, надвесено над него, излъчващо неумолима убийствена омраза. Дъжд от удари. Потърси спомен за страх и го намери странно размесен със съжаление. — Аз не разбир’м.

— Какво друго те пита той тогава?

— Не зн’я. Ка’ж н’го др’г, поем’.

— Ти си му рецитирал поезия при разпита под въздействие на фаст-пента?

— Часове нар’д. Накар’х го да п’лудее.

Тя вдигна вежди. Докосна с пръст устните си, които се бяха разтворили от възхищение.

— Ти си устоял на разпита с фаст-пента? Забележително! Хайде тогава да не говорим за поезия. Но ти помниш Сер Гален. Оо!

— Гален може? — Той наклони глава разтревожено. Сер Гален, да! Името беше важно. Тя го познава. — Кажи ми.

— Аз… не съм сигурна. Всеки път, когато направя крачка напред с теб, ти ме връщаш две крачки настрани и една назад.

— Иск’ да върви напред с теб — сподели той и се заслуша в себе си с ужас, когато започна да описва накратко и доста неприлично какво друго би желал да прави с нея. — Ах. Ах. Извинявай’ мил’ди. — Той напъха пръсти в устата си и ги захапа.