Читать «Огледален танц» онлайн - страница 231

— Но ти н’ма да ми кажеш н’що.

— Още не.

— Какво ще стане, ако офейкам оттук?

Тя го погледна разтревожена.

— Моля те, недей. Ще те убият.

— Отново?

— Отново — потвърди тя.

— Кой?

— Ами… зависи кой си ти.

Той промени насоката на разговора, после се връща на темата още три пъти, но не може да я заблуди или измами да му каже нещо повече за него. Изтощен, той се отказа повече да пита и остана да лежи буден през нощта, замислен върху проблема както хищна птица за леш. Цялото това разпитване не донесе нищо добро, само му размъти мозъка. „Заспи“ — каза си той. Утрешният ден можеше да му донесе нещо ново. Каквото и да беше положението, то не беше стабилно. Той чувстваше това, чувстваше, че балансира върху острието на бръснач. Под него лежеше тъмнина, прикриваща пух или остри шишове, а може би нищо — едно безкрайно падане.

Не беше съвсем убеден в ползата от горещата вана и терапевтичния масаж. Бяха упражнения, той разбираше това. Доктор Крис беше вкарала един велосипед за упражнения в кабинета на Роан и го караше да върти до изпотяване — почти до припадък. Всичко така болезнено трябваше да е добро за него. Никакви резки движения засега. Беше опитал веднъж и беше припаднал с широко отворени очи, с приглушен писък на агония, и беше скастрен от сърдитата доктор Крис заради опита да извърши непредписани движения.

Доктор Крис направи някои бележки и отново излезе, оставяйки го на по-милостивите грижи на Роан. Сега той лежеше леко изпотен в леглото на Роан, завит в хавлия, докато тя преглеждаше скелетно-мускулната структура на гърба му. Пръстите на доктор Крис, когато правеше масаж, бяха като сонди. Ръцете на Роан милваха, но тъй като той не беше програмиран за автоматично мъркане, от време на време само успяваше да изпъшка от удоволствие. Тя работеше върху краката и пръстите и постепенно преминаваше нагоре.

Легнал по корем, настанил се удобно върху възглавниците, той постепенно започна да разбира, че една много важна телесна функция за първи път от неговото съживяване започва да демонстрира своята готовност за действие. Изчерви се от смущение и удоволствие и вдигна ръце уж неволно, за да скрие лицето си. „Тя е твоят доктор. Тя ще иска да знае.“ Като че ли вече не познаваше съвсем добре всяка част от тялото му, отвътре и отвън.

— Обърни се — каза Роан — да те прегледам отпред.

— Ъъ… по-добре недей — промърмори той във възглавницата.

— Защо?

— Хм… помн’ш ли, че ме пит’ше дали нещо не ми се е вдигнало?

— Да…

— Е… нещ’то се вдигна.

Настъпи кратка тишина.

— Оо! В такъв случай определено се налага да се обърнеш. Трябва да те прегледам.

Той пое дъх.

— Правим го за науката.

Той се обърна и тя махна от него хавлията.

— Случвало ли се е преди? — попита тя.

— Не. За п’рви път в моя живот. В този живот.

Дългите й хладни пръсти бързо го опипаха опитно, лекарски.

— Изглежда добре — каза тя ентусиазирано.

— Благодаря — възкликна той весело.

Тя се засмя. Не му трябваше никаква памет, за да разбере, че когато една жена се смее по този въпрос, това е добър знак. Експериментално, внимателно, той я притегли към себе си. „Ура за науката. Нека да видим какво ще стане.“ Целуна я. Тя отвърна на целувката му. Той се окуражи.