Читать «Огледален танц» онлайн - страница 225

— Въпреки това. Разкажи ми.

— Ах. Добре. Мисля аз бух момче. Язд’х нак’н. Стар човек на др’г кон. Хълм. Студ’но. Коне… пухтя кот м’н. — Дълбокото му дишане не беше достатъчно дълбоко, за да му осигури необходимия въздух. — Дървета. Планина, две, три планини покрити с’с дървета, всичките завързани за’дно с нови пластмасови тръби. До ’дна колиба н’ дъното. Д’до щастлив… щото тръби работят добре. — Той се мъчеше да произнесе последната дума цяла и успя. — Мъжете са щ’стливи също.

— Какво правят те? — попита тя и гласът й прозвуча разстроено. — Тези мъже.

Той виждаше това отново в главата си, спомен в спомена.

— Гор’ха дърво. Прав’ха захар.

— В това няма смисъл. Захарта се получава от биологическо производство в цистерни, а не от горене на дърва — каза Роан.

— Дървета — потвърди той. — Зах’рни дръвета. — В ума му се появи друга картина: старият човек отчупва парче от нещо, което изглежда като жълто-кафяв камък, и му дава да го опита, пъха го в устата му. Чувство за изкривени стари, изцапани, студени пръсти до бузата му, сладост, размесена с кожа и коне. Той потрепери от непреодолимото физическо усещане. Това беше истина! Но той все още не можеше да си спомни никакви имена. „Д’до!“

— Пл’нините са мой — добави той. Мисълта го натъжи. Не знаеше защо.

— Какво?

— Мои са. — Той се намръщи.

— Нещо друго?

— Не. Т’ва е всичко. — Той стисна ръце в юмруци. След това ги разтвори и ги сложи внимателно на масата.

— Сигурен ли си, че това не е сън от миналата нощ?

— Не. П’д д’ша — каза той.

— Много странно. Това го очаквах. — Тя кимна към сглобените оръжия и започна да ги прибира в платнения сак. — Другото — с леко кимване на глава тя посочи, че има предвид малката му история, — не се връзва. Захарните дървета ми звучат много като сън.

„Не се връзва какво?“ Обхвана го силна възбуда. Той сграбчи тънката й китка, хвана ръката й, която още държеше стънера.

— Не с’ вр’зва с к’кво? К’кво зн’те в’е?

— Нищо.

— Не н’що!

— Боли — каза тя спокойно.

Той веднага я пусна.

— Не н’що — отново каза той. — Н… нещо. К’кво?

Тя въздъхна, прибра оръжията в сака, облегна се и го загледа проучващо.

— Вярно е, че не знаехме кой беше ти. Още по-вярно е, че още не сме сигурни кой от двамата си.

— Трябва ли да н’правя изб’р? Кажете ми!

— Ти си в едно… особено състояние на възстановяване. Амнезията от криосъживяването рядко се възстановява изцяло отведнъж. Това става на малки каскади. Типична камбановидна крива. В началото малко, след това все повече. Накрая затихва. Няколко последни празноти могат да се запазят с години, но тъй като ти нямаш други големи черепни наранявания, моята прогноза е, че ще се възстановиш напълно. Но.

Крайно зловещо „но“. Той я погледна умоляващо.

— На този етап, в самото начало на каскадите, намиращият се в криоамнезия може да изпитва такъв глад за самоличност, че да се залови за нещо невярно и да започне да измисля доказателства да го защити. Може да са необходими седмици или дори месеци, за да се оправи отново. В твоя случай, поради специални причини, аз мисля, че това може да е по-трудно от обичайното за излизане от това състояние. Трябва да бъда много, много внимателна да не изкажа някакво предположение за теб, в което не съм абсолютно сигурна. А това е трудно, защото аз теоретизирам вероятно толкова настойчиво, колкото и ти. Аз трябва да съм сигурна, че всичко, което ми казваш, наистина идва от теб, а не е отражение от нещо, което съм казала самата аз.