Читать «Огледален танц» онлайн - страница 224

— …станал е по-дебел.

— Да се залавяме за работа — изръмжа Марк.

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Той си спомни как бе изучавал произношението на трудни думи. Дори си представи цял екран, изпълнен с тях — черни думи на светлосин фон. Дали бяха от някой курс по риторика? За нещастие, макар че можеше да си представи екрана, успя да си спомни само един ред. С големи усилия се изправи в леглото и се опита да ги произнесе: „Кракра колара!“ Пое дъх и започна отново. Отново. Отново. Езикът му беше дебел и корав като стар чорап. Беше страшно важно да възстанови говора си. Докато говореше като идиот, те щяха да продължат да се отнасят към него като към такъв.

„Можеше да е и по-лошо.“ Сега ядеше истинска храна, а не подсладена вода или мека тиня. От два дена сам се къпеше и обличаше. Вече не носеше болничен халат. Бяха му дали риза и панталони. „Подобни на корабно трико“ Сивият им цвят най-напред му беше приятен. „Кракрал и краклара крали кларинети!“ Той легна, хриптейки от радост. Вдигна очи и видя доктор Дърона, застанала на вратата, да го наблюдава леко усмихната.

Той затаи дъх и й махна с пръсти за поздрав. Тя влезе и седна на леглото му. Беше в обичайната си, прикриваща женските й форми зелена мантия и носеше сак.

— Равен съобщи, че си дрънкал цяла нощ — каза тя, — но не е било дрънкане, нали? Упражнявал си се да говориш.

— Дъ — кимна той. — Трява говор. К’мандва… — Той докосна устните си и махна неопределено с ръка в стаята. — Подчинява.

— Ти смяташ така, нали? — Тя вдигна весело вежди, но очите под тях го гледаха остро. После постави между двамата масичката за хранене. — Седни, мой малък авторитарен приятелю. Донесох ти няколко играчки.

— Вт’ро длество — промърмори той мрачно, но отново се изправи. Боляха го само гърдите. Изглежда, че поне беше приключил с повечето противни страни на второто си ранно детство. Щеше ли да дойде второто юношество? Боже опази! Може би ще може да прескочи този етап. „Защо се страхувам от юношеството? Не мога да си спомня.“

Той се засмя леко, когато тя изпразни сака и нареди на масата около две дузини части от някакви разглобени ръчни оръжия. „Тест?“ Започна да ги подбира. Стънер, невроразрушител, плазмен лък, класически пистолет… плъзгане, извиване, щракане, сглобка… едно, две, три, четири. Той ги подреди в един ред.

— Енерг’ни клетки къд’. Не ме въор’ а? Тези… в повече. — Той отмести настрана половин дузина излишни части. — Ха. Трик. — И й се усмихна самодоволно.

— Ти нито веднъж не насочи тези неща към мен или към себе си, докато ги сглобяваше — отбеляза тя с любопитство.

— Мм? Не заб’лязах. — Но тя беше права. Той посочи плазмения лък.

— Спомни ли си нещо, докато правеше това? — попита тя.

Той поклати глава отново разочарован, след това се оживи.

— Спомних нещ’ таз’ сутр’н. П’д д’ша. — Той започна бързо да говори и речта му отново се превърна в неразбираем поток от думи.

— Под душа — преведе тя поощряващо думите му. — Разкажи ми. По-бавно, имаме достатъчно време.

— Бавно. Е. Смърт — Произнесе той ясно. Тя трепна.