Читать «Огледален танц» онлайн - страница 214

— Е — каза Марк и кимна, — довиждане. — Думите му увиснаха във въздуха, недостатъчни. „Сърдечните кризи не са заразителни. По дяволите, от какво се боиш?“ Той преглътна и внимателно се приближи до графа. Никога не го беше докосвал с изключение на онзи път, когато се опитваше да помогне да го натоварят на летящия велосипед. Изплашен и същевременно насърчен той протегна ръка.

Графът я хвана — кратко, силно ръкостискане. Ръката му беше голяма, квадратна, с тъпи пръсти — ръка на човек, способен да работи с лопати и с кирки, със саби и пистолети. Ръката на Марк изглеждаше малка и детска, закръглена и бледа, съвсем различна. Нямаха нищо общо помежду си освен това ръкостискане.

— Обърквай врага, момче — прошепна графът.

— Това ми е в кръвта, сър.

Баща му изсумтя доволен.

Тази вечер, през последната си нощ в Бараяр, Марк направи едно последно обаждане по видеофона. Измъкна се, за да използува пулта в стаята на Майлс, не тайно, а по-скоро лично. Гледа втренчено безжизнената машина цели десет минути преди конвулсивно да набере кода.

Когато звъненето престана, на видеомонитора се появи лицето на жена с руса коса. На средна възраст. С поразителна красота, малко поувехнала. Силно и уверено. Очите й бяха сини и весели.

— Квартирата на комодор Куделка — съобщи тя официално.

„Това е майка й.“ Марк потисна паниката си и овладя гласа си.

— Мога ли да говоря с Карин Куделка, моля…

Челото на блондинката се сбърчи.

— Май зная кой сте, но… кой да кажа, че я вика?

— Лорд Марк Воркосиган — произнесе с мъка той.

— Един момент, милорд. — Тя излезе извън обсега на видеокамерата, но той я чуваше как вика: „Карин!“

Чу се приглушено блъскане, неясни гласове, нисък и смеещият се глас на Карин: „Не, Деля, за мен е! Мамо, кажи й да се махне. За мен, само за мен! Махай се!“ Последва шум от блъскане на врата, вероятно в тяло, скимтене, после се чу по-силен и по-категоричен удар.

Задъхана и разрошена Карин Куделка се появи и със светнали очи каза:

— Здравейте!

Не беше съвсем като погледа, който лейди Кася беше отправила към Иван, но беше властен и син, почти като него. Прималя му.

— Здравейте — каза той съвсем тихо. — Обаждам се да се сбогуваме. — Не, по дяволите, това беше много кратко…

— Какво?

— Хм, не исках да кажа точно това. Скоро ще тръгна на извънпланетно пътуване и не ми се ще да замина, без отново да говоря с вас.

— Оо! — Усмивката й угасна. — Кога ще се върнете?

— Не съм сигурен. Но когато се върна, бих искал да ви видя пак.

— Е… разбира се.

„Разбира се!“ каза тя. Колко много хубави допускания се съдържаха в това „разбира се“.

Тя присви очи.

— Случило ли се е нещо, лорд Марк?

— Не — отговори той припряно. — Мм… този глас, дето чух преди малко, на сестра ви ли беше?

— Да. Заключих се, иначе щеше да стои край мен и да ми се плези, докато говоря. — Сериозната й физиономия на обидена се промени и тя добави: — Понеже така правя аз, когато й се обаждат приятели.

Той беше приятел. Колко… колко нормално! Задаваше един подир друг въпроси, с които я накара да говори за сестрите си, за родителите си, за собствения си живот. Частни училища за любимите деца… Семейството на комодора беше състоятелно и с някаква бараярска страст към образование и успех, към стремеж за ръководене на някаква служба. Като мъртво течение, което ги тегли към тяхното бъдеще. Тя продължи, залята от собствените си думи, от споделени мечти. Беше толкова кротка и реална. Никаква сянка на принуда, нищо противно или изопачено. Той имаше чувството, че се храни, но не с физическа, а с духовна храна. Почувства мозъка си топъл, разширен и щастлив — усещане почти еротично, но по-малко застрашаващо. Уви, след известно време тя разбра, че разговорът е едностранен.