Читать «Огледален танц» онлайн - страница 212
Лоис Макмастър Бюджолд
— Умът ми е раздвоен.
— А сърцето ви раздвоено ли е? — Въпросът й беше предизвикателен. Тя разпери ръце полуомиротворително, полуумолително. — По един или по друг начин занапред дълго време ще имаме работа с лорд Марк Воркосиган. Това пътуване, дори да не донесе нищо друго, ще бъде проверка за нашите съмнения. Ако не бъдат проверени, те винаги ще останат без отговор. А това не е справедливо спрямо Марк.
— Колко научно — въздъхна той. Гледаха се един друг с еднаква студенина.
— Мислех, че това може да ви е интересно.
— Лорд Марк с вас ли е?
— Да. — Графинята му направи знак с ръка и Марк влезе в обхвата на видеокамерата.
— Ваше величество.
— И така, лорд Марк. — Грегор го погледна тъжно. — Изглежда, твоята майка желае да ти даде достатъчно дълго въже, за да можеш да се обесиш.
Марк преглътна.
— Да, Ваше величество.
— Или да се спасиш… — Грегор кимна. — Така да бъде. Късмет и наслука.
— Благодаря ви, Ваше величество.
Грегор се усмихна и изключи канала.
Илян повече не се обади.
Следобеда графинята взе Марк със себе си до Имперската военна болница на посещение при съпруга си. Откакто графът беше получил кризата, Марк я беше придружавал само два пъти. Не беше много очарован от предстоящото посещение. От една страна, мястото миришеше прекалено много на клиниките, в които беше подлаган на мъчение по време на джексънианската си младост. Откри, че си спомня за най-ранните операции и лечения, които мислеше, че отдавна е забравил. От друга страна, Марк изпитваше ужас от самия граф. Вярно че беше на легло, но неговата личност беше толкова силна, колкото животът му бе несигурен, и Марк не знаеше кое от двете го плаши повече.
Краката му започнаха да се движат по-бавно, за да спрат в болничния коридор пред охраняваната стая на министър-председателя. Той застана нерешително. Графинята се обърна, погледна го и спря.
— Ще влезеш ли?
— Аз… всъщност не искам да вляза.
Тя се намръщи и се замисли.
— Няма да те насилвам. Но ще направя едно предсказание.
— Кажете, госпожо.
— Никога няма да съжаляваш, ако влезеш. Но може би горчиво ще се разкайваш, ако не влезеш.
Марк разбра.
— Добре — каза той тихо и я последва.
Влязоха на пръсти по дебелия килим. Пердетата на широкия прозорец бяха дръпнати и разкриваха изглед към градската част на Ворбар Султана, чак долу до старинните здания и реката, която разделяше на две сърцето на столицата. Беше облачен, студен, дъждовен следобед. Сиви и бели мъгли пълзяха и се въртяха по върховете на най-високите модерни кули. Графът беше обърнал глава към сребристата светлина. Изглеждаше разсеян, отегчен и болен, лицето му беше подпухнало и зелено, което само отчасти се дължеше на отражението на униформената пижама, напомняща недвусмислено за ранга на пациента. Беше отрупан със сензори, а на ноздрите му имаше кислородна маска.
— Ах! — Той се обърна, когато влязоха, усмихна се и включи лампата до леглото си. Тя хвърляше топла светлина, но въпреки това не успя да подобри цвета на лицето му. — Скъпи капитане… Марк. — Графинята се наведе и размениха една съвсем не формална целувка, после тя се сви на края на леглото му, кръстоса крака, оправи дългата си пола и започна спокойно да разтрива босите му стъпала, а той въздъхна доволно.