Читать «Меч на съдбата» онлайн - страница 81

От гърлото на Даинти Бибервелт се изтръгна приглушен вопъл. Зидарите забърбориха смаяно. Кръчмарят изпусна паницата. Лютичето си пое дъх.

— Е, довиждане, момчета — рече полуръстът с горчивина. — Ако някой пита за мен — в тъмницата съм.

II

— До утре на обед — стенеше Даинти. — Ама че кучи син е този Шван, проклет да бъде, отвратителен дядка, можеше да ми даде още малко време. Повече от хиляда и петстотин крони. Откъде да намеря до утре толкова пари в брой? Свършено е с мен, разорен съм, ще изгния в заточение! Да не седим тук, по дяволите, казвам ви, трябва да хванем проклетия метаморф! Трябва да го хванем!

Тримата седяха до мраморен неработещ фонтан, разположен насред малък площад, заобиколен от помпозни, но изключително безвкусни търговски къщи. Водата в басейна беше зелена и чудовищно мръсна. Плуващите сред отпадъците златни рибки работеха усилено с хриле и си поемаха въздух от повърхността с отворени уста. Лютичето и полуръстът ядяха картофени палачинки, които трубадурът току-що беше свил от една сергия по пътя.

— Ако бях на твое място — каза бардът, — щях да се откажа от преследването и да започна да търся пари назаем. И какво, ако хванеш метаморфа? Мислиш ли, че Шван ще го приеме вместо парите?

— Ти си глупак, Лютиче, макар и да си бард. Когато хвана метаморфа, ще си взема от него моите си пари.

— Какви пари? Това, което беше в торбата му, отиде за покриването на разходите в кръчмата и за подкупа на Шван. Нищо не остана.

— Лютиче — намръщи се полуръстът, — в поезията може и да те бива, но в търговските въпроси, извинявай, хич те няма. Чу ли какъв данък ми определи Шван? А за какво се плащат данъци? А, за какво?

— За всичко — отбеляза поетът. — Дори аз плащам, защото пея. И изобщо не ги интересуват обясненията ми, че пея от вътрешна потребност.

— Глупак си, нали ти казах. Данъците в търговията се плащат в зависимост от печалбата. Печалбата, Лютиче. Разбра ли? Този негодник метаморфът взе моята външност и се е забъркал в някакви истории, вероятно мошенически. И е спечелил от тях! Спечелил е! А аз сега трябва да плащам данъците му и да покривам дълговете му, ако е направил такива! Ако не платя, ще ме хвърлят в тъмницата, ще ме жигосат публично и ще ме пратят да копая в някоя мина. Проклятие!

— Ха! — отговори весело Лютичето. — Значи нямаш друг изход, освен да се измъкнеш тайно от града. Знаеш ли какво? Имам една идея. Да те облечем в овча кожа. Ще минеш през портата, крещейки: „Аз съм овца, бее, бее“. Никой няма да те познае.

— Лютиче — каза мрачно полуръстът, — млъкни, защото ще те изритам. Гералт?

— Какво, Даинти?

— Ще ми помогнеш ли да хвана метаморфа?

— Чуй ме — каза вещерът, като безуспешно се опитваше да зашие скъсания ръкав на кафтана си, — ние сме в Новиград. Тук има трийсет хиляди жители: хора, джуджета, полуелфи, полуръстове и гноми⁴, а вероятно и още толкова гости на града. Как смяташ да го откриеш сред толкова народ?

Даинти дояде картофената палачинка и облиза пръсти.