Читать «Меч на съдбата» онлайн - страница 77

— Чудовища — рече Гералт студено. — А не представители на разумни раси.

— Е, господине — каза кръчмарят, — този път прекалихте.

— Така си е — вметна Лютичето. — Прекали, Гералт, с тази твоя разумна раса. Я го виж само.

Телико Лунгревинк Леторт в настоящия момент наистина не приличаше на представител на разумна раса, а на кукла, направена от слепена мръсотия и прах. Взираше се умолително във вещера с мътните си жълти очи. А и подсмърчането, което издаваше допрелият се до масата нос, не отиваше на представител на разумна раса.

— Стига с тези празни приказки! — изрева Даинти Бибервелт. — Няма какво да се умува толкова. Важното са моите коне и моите загуби. Чуваш ли, гъбо проклета? На кого продаде конете ми? Какво направи с парите? Казвай веднага, защото ще те хвана и ще ти съдера кожата от бой!

Дечка открехна вратата и подаде светлокосата си главица в залата.

— Гости в кръчмата, татко — прошепна тя. — Зидари от строежа и други. Обслужвам ги, не викайте толкова високо, че ще започнат да надничат тук.

— О, Вечен огън! — уплаши се кръчмарят, гледайки разплескалия се метаморф. — Ако някой влезе тук и види това… о, ще стане лошо. Ако не искате да викнем стражата, то… Господин вещерю! Ако това наистина е векслинг, кажете му да се превърне в нещо по-прилично, за да не го разпознаят. Засега.

— Вярно — каза Даинти. — Нека се превърне в нещо, Гералт.

— В какво? — попита неочаквано метаморфът. — Мога да приемам само формите на същества, които мога да огледам хубаво. В кой от вас да се превърна?

— Само не в мен — каза бързо кръчмарят.

— И в мен не — изохка Лютичето. — Впрочем, това не би бил никакъв камуфлаж. Всички ме познават, така че наличието на две Лютичета на една маса ще е по-голяма сензация от този тук в собствения му облик.

— С мен е същото — усмихна се Гералт. — Оставаш само ти, Даинти. И всичко се нарежда чудесно. Не се обиждай, но добре знаеш, че хората трудно различават един полуръст от друг.

Търговецът не се колеба дълго.

— Добре — каза той. — Така да бъде. Свали му верижката, вещерю. Хайде, превръщай се в мен, разумна расо.

Веднага щом свалиха верижката, метаморфът разпери подобните си на тесто лапи, почеса се по носа и се вторачи в полуръста. Увисналата кожа на лицето му се събра и се оцвети. Носът се смали с глухо мляскане, а върху голия череп израснаха къдрави коси. Даинти се опули, кръчмарят зяпна изумен, а Лютичето си пое дъх и ахна.

Последното, което се промени в метаморфа, беше цветът на очите.

Даинти Бибервелт Втори се изкашля, наведе се през масата, взе халбата на Даинти Бибервелт Първи и жадно прилепи устни към нея.

— Не може да бъде, не може да бъде — прошепна Лютичето. — Вижте само колко точно го копира. Не могат да се различат. Абсолютно всичко. Даже ухапванията от комари и лекетата на панталоните. Именно — на панталоните! Гералт, това не могат да го правят дори магьосниците. Пипни, истинска вълна, не е никаква илюзия! Невероятно! Как го прави?