Читать «Меч на съдбата» онлайн - страница 76

Лютичето поклати глава и каза:

— Той беше ти. Виждам се с него от три дни. Изглеждаше като теб и говореше като теб. Мислеше като теб. А когато ставаше въпрос за почерпки, беше стиснат като теб. А може би даже още по-стиснат.

— Последното не ме вълнува — каза полуръстът. — Така ще мога да си върна поне част от парите. Гнус ме е да го докосвам. Лютиче, вземи му торбата и виж какво има в нея. Трябва да е доста, ако този конекрадец наистина е продал конете ми.

— Колко коня имаше?

— Дванайсет.

— Ако се смята по световните пазарни цени — рече трубадурът, след като погледна в торбата, — това, тук стига само за един кон, и то ако е стар и проскубан. А ако смятаме по новиградските цени — за две, най-много три кози.

Търговецът си замълча, но сякаш всеки момент щеше да се разплаче. Телико Лунгревинк Леторт наведе нос, спусна още повече долната си устна и замърмори съвсем тихо.

— Значи — продума най-сетне полуръстът — съм ограбен и докаран до просешка тояга от създание, което смятах, че съществува само в приказките. На това му се вика да не ти върви.

— Няма какво да се добави — рече вещерът, оглеждайки треперещия на табуретката метаморф. — Аз също бях сигурен, че мимиците отдавна са избити. Казват, че преди много от тях са обитавали тукашните гори и плата. Но способността им да мимикрират притеснила първите заселници и те започнали да ги ловят. Доста успешно. И скоро избили почти всички.

— За щастие — каза кръчмарят. — Пфу, пфу, кълна се във Вечния огън, по-добре да си имаш работа с дракон или дявол, които винаги си остават дракон и дявол и знаеш какво да очакваш. Но върколащината, всякаквите трансформации и изменения, тази отвратителна, демонска процедура, мошеничество и коварна измама, нанасящи вреда на хората и обричащи ги на гибел — това е същността на тези отвратителни твари. Казвам ви, нека да извикаме стражата — и в огъня!

— Гералт — обади се Лютичето, — искам да чуя мнението на специалист. Наистина ли мимиците са толкова опасни и агресивни?

— Способността им да копират — каза вещерът — е по-скоро средство за защита, отколкото за нападение. Не съм чувал…

— По дяволите! — прекъсна го Даинти и удари с юмрук по масата. — Ако да те фраснат по главата и после да те оберат, не е нападение, тогава кое? Стига сте се правили на умни. Всичко е много просто: мен ме нападнаха и ме ограбиха, като ми откраднаха не само добитото с тежък труд имущество, но и външността. Искам удовлетворение, няма да заспя…

— Стражата, трябва да се извика стражата — настояваше кръчмарят. — И свещеници! И да се запали това чудовище, този нечовек!

— Стига, стопанино — вдигна глава полуръстът. — Омръзнахте ми с тази ваша стража. Обръщам ви внимание, че този нечовек е сторил зло единствено на мен. Между другото, аз също съм нечовек.

— Какви ги говорите, господин Бибервелт — разсмя се нервно кръчмарят. — Вие сте едно, а той съвсем друго. Вие сте почти човек, а той — чудовище. Учудвам ви се, господин вещер, как си стоите толкова спокойно. За какво съществувате, с извинение? Вашето задължение е да убивате чудовища, нали така?