Читать «Меч на съдбата» онлайн - страница 30

— По-скоро ще получа удар. — Вещерът въздъхна, искрено объркан. — Аз съм отвратителен изрод, а грозното ми лице с нищо не подсказва, че някой ден ще се поправя. Рицарят Ейк ме е извадил от пропастта случайно, само защото бях здраво вкопчен в красивата дама. Ако висях там сам, Ейк не би си помръднал и пръста. Нали не греша, рицарю?

— Грешите, господин Гералт — отговори спокойно странстващият рицар. — Никога не отказвам помощ на изпаднал в беда. Дори и на вещер.

— Благодари, Гералт. И се извини! — сопна се магьосницата. — В противен случай ще потвърдиш, че поне по отношение на теб Ейк е бил напълно прав. Ти не можеш да съжителстваш с хората, защото си различен. Твоето участие в тази експедиция е грешка. Тук те е довела безсмислена цел. Затова ще е разумно да се оттеглиш. Мисля, че и сам си го разбрал. А ако не — време е да го разбереш!

— За каква цел говорите, госпожо? — намеси се Гиленстерн.

Магьосницата го погледна, но не отговори. Лютичето и Ярпен Зигрин се усмихнаха многозначително, но така, че тя да не ги види.

Вещерът погледна Йенефер в очите. Бяха студени.

— Моля за извинение, рицарю от Денесле — наведе глава той. — Благодаря на всички присъстващи за навременната помощ, предоставена ми без никакво колебание. Докато висях, чух как щяхте да се изтрепете да ми помогнете. Моля всички присъстващи да ми простят. С изключение на благородната Йенефер, на която само благодаря и не я моля за нищо. Сбогом. Мерзостта напуска по своя воля благородната ви компания. И без това си имате достатъчно мерзост. Всичко добро, Лютиче.

— Хей, Гералт! — извика Бохолт. — Не се цупи, не прави от мухата слон. По дяволите…

— Хорааа!

Откъм гърлото на пролома тичаха Козояд и няколко голополски милиционери, изпратени на разузнаване.

— Какво има? Защо се е развикал така? — вдигна глава Недамир.

— Хора… Ваши… милости… — задъхваше се обущарят.

— Поеми си дъх, човече — каза Гиленстерн и пъхна палци в златния си колан.

— Драконът! Там е драконът!

— Къде!

— Зад пролома… В равнината… Господа, той е…

— На конете! — изкомандва Гиленстерн.

— Нишчука! — развика се Бохолт. — На каруцата! Дерач, на коня и след мен!

— В галоп, момчета! — извика Ярпен Зигрин. — В галоп, мамка му!

— Ей, почакайте! — Лютичето метна лютнята си на гръб. — Гералт! Вземи ме на коня!

— Скачай!

Проломът свършваше с насип от светли камънаци, които оредяваха все повече и повече, образувайки неправилна окръжност. Теренът след тях леко се спускаше, преминавайки в тревисто хълмисто пасище, заобиколено от варовикови скали, в които зееха хиляди отвори. На пасището излизаха три тесни каньона — устия на пресъхнали потоци.

Бохолт достигна пръв до каменната преграда, спря рязко коня и се повдигна на стремената.

— О, проклятие! — каза той. — По дяволите! Това… не може да бъде.

— Какво? — попита Дорегарай, приближавайки се. Йенефер скочи до него от каруцата на Секачите, облегна се по корем на скалния блок, надникна, отстъпи назад и разтърка очи.

— Какво? Какво има? — извика Лютичето, поглеждайки иззад гърба на Гералт. — Какво има, Бохолт?