Читать «Меч на съдбата» онлайн - страница 29

— Какви ги плещи? — навъси се Бохолт.

— Не знам — отвърна Гералт, докато оправяше седлото на кобилата си. — Не разбрах нито дума.

— Тихо — каза Лютичето. — Опитвам се да го запомня, може да го използвам, когато се опитвам да търся рими.

— Свещената книга гласи — окончателно изгуби самообладание Ейк, — че ще излезе от бездната змия, отвратителен дракон със седем глави и девет рога! А на гърба му ще седи девойка с пурпурни и аленочервени дрехи, и златна чаша ще държи в ръцете си, а на челото й ще бъде изписан знакът на разврата.

— Познавам я! — зарадва се Лютичето. — Това е Чилия, жената на кмета Сомерхалдер!

— Успокойте се, господин поет — рече Гиленстерн. — А вие, господин рицарю от Денесле, бъдете така добър да говорите по-ясно.

— Против злото, кралю — извика Ейк, — трябва да се излезе с чисто сърце и съвест, с вдигната глава. А кого виждаме тук? Джуджета, които са неверници, раждат се в мрак и се кланят на силите на мрака! Магьосници богохулници, които си присвояват божествени права, сили и привилегии! Вещер, който е отвратителен изрод, прокълнат, противоестествено творение. И се учудвате, че върху нас се стовари наказание? Кралю Недамир! Достигнахме до границите на възможното! Не бива да изпитваме божията милост. Призовавам ви да очистим редовете си от нечистите сили, преди…

— А за мен нито дума — вметна жално Лютичето. — Нито дума за поетите. А толкова се старая.

Гералт се усмихна на Ярпен Зигрин. Джуджето поглаждаше нежно острието на закрепената за колана му брадва и се озъби. Йенефер демонстративно се извърна и взе да оправя разкъсаната си до бедрото пола.

— Преувеличавате, господин Ейк — изрече рязко Дорегарай. — Впрочем, сигурен съм, че е от благородни подбуди. Смятам вашето мнение за магьосниците, джуджетата и вещерите за напълно неуместно. Макар че, струва ми се, всички сме свикнали с такива речи, с такива неучтиви и съвсем нерицарски приказки. И след тези ваши думи изобщо не е ясно защо не някой друг, а именно вие хвърлихте вълшебното елфическо въже на вещера и магьосницата, когато ги заплашваше смърт. От казаното от вас следва, че по-скоро е трябвало да се молите да паднат.

— По дяволите — прошепна Гералт на Лютичето. — Значи той ни подаде въжето? Ейк? А не Дорегарай?

— Не — промърмори бардът. — Точно Ейк.

Гералт поклати глава с недоверие. Йенефер изруга под нос и се изправи.

— Рицарю Ейк — каза тя с усмивка, която всеки друг освен Гералт би могъл да вземе за любезна, — какво е това? Аз съм нещо нечисто, а вие ми спасявате живота?

— Вие сте дама, госпожо Йенефер. — Рицарят се поклони вдървено. — А вашето красиво и искрено лице ми подсказва, че някой ден ще се откажете от магьосничеството.

Бохолт изсумтя.

— Благодаря ви, рицарю — рече сухо Йенефер. — И вещерът Гералт също ви благодари. Благодари му, Гералт.