Читать «Меч на съдбата» онлайн - страница 32

— Аха — отвърна джуджето, без да спира да се усмихва. — Отровно, противно и вонящо. Ясно. Знаеш ли какво, Козояд? Излиза, че теб трябва да натъпчем вътре.

— Какво?

— Лайно. Махай се оттук, боклук! Не искам да те виждам повече.

— Господин Дорегарай — рече, Бохолт на магьосника, — докажете, че сте полезен с нещо. Спомнете си легендите и преданията. Какво знаете за златните дракони?

Магьосникът се усмихна и се изпъчи надменно.

— Какво зная за златните дракони, питаш? Малко, но достатъчно.

— Слушаме ви.

— Слушайте внимателно. Ето там, пред нас, стои златен дракон. Жива легенда, може би последното и единственото по рода си създание, оцеляло въпреки стремежа ви да убивате. Легендите не се убиват. Аз, Дорегарай, не ви разрешавам да докосвате този дракон. Ясно ли е? Може да си събирате дисагите и да се връщате по домовете.

Гералт беше сигурен, че ще настане суматоха, но грешеше.

— Уважаеми магьоснико — наруши тишината Гиленстерн, — внимавайте какво говорите и на кого го казвате. Крал Недамир може да ви заповяда да си съберете дисагите и да се махате по дяволите. Но не и вие на него. Ясно ли ви е?

— Не — отговори гордо магьосникът. — Не ми е ясно. Защото аз съм маестро Дорегарай и не може да ми заповядва някой, чието кралство може да се обхване с поглед от височината на една стена, ограждаща отвратителна, мръсна и смрадлива крепост. Знаете ли, господин Гиленстерн, че е достатъчно само да изрека едно заклинание и да помръдна ръка, за да се превърнете в кравешко изпражнение, а вашият малолетен крал — в нещо неизразимо по-лошо? Ясно ли ви е това?

Гиленстерн не успя да отговори, защото Бохолт пристъпи към Дорегарай, хвана го за раменете и го обърна към себе си. Нишчука и Дерача, мълчаливи и навъсени, надникнаха иззад раменете на Бохолт.

— Слушай, господин маг — каза тихо огромният Секач. — Чуй какво ще ти кажа, преди да помръднеш ръката си. Дълго мога да ти обяснявам как постъпвам обикновено с легенди като твоите и как реагирам на забрани като твоите и на глупави приказки като твоите. Но не ми се занимава. Приеми това вместо отговор.

Бохолт се изкашля, притисна с пръст едната си ноздра и се изсекна върху обувката на магьосника.

Дорегарай пребледня, но не помръдна. Той — както и всички останали — виждаше моргенщерна² с дълга цял лакът ръкохватка, която Нишчука стискаше в ниско спуснатата си ръка. Той — както и всички останали — знаеше, че изричането на заклинание би отнело много повече време, отколкото е необходимо на Нишчука, за да му раздроби главата.

— Е, а сега внимателно отстъпи встрани — каза Бохолт. — И ако ти хрумне отново да си отвориш устата, гледай колкото се може по-бързо да я запушиш със сноп трева. Защото ако още веднъж чуя вряскането ти, ще ме запомниш.

Бохолт се извърна и потри длани.

— Е, Нишчука, Дерач, на работа, че тази гадина накрая ще вземе да избяга.

— Не изглежда да има намерение да бяга — каза Лютичето. — Вижте го.

Седналият на хълма златен дракон зина, тръсна глава и махна с криле, после удари земята с опашка и изрева: