Читать «Меч на съдбата» онлайн - страница 187

Тя не помръдна. Само извърна глава и той ясно видя, че устните й треперят. Тя стисна пръстите на ръката му, силно.

Той гледаше.

Между тях нямаше нищо общо. Съвсем друг профил. Малък нос. Тясна брадичка.

Тя мълчеше. После изведнъж се наведе и го погледна право в очите. Отблизо. Безмълвно.

— Как ти се струват променените ми очи? — попита той спокойно. — Какви… необичайни? А знаеш ли, Висена, какво правят с очите на вещерите, за да ги променят? Знаеш ли, че това не винаги се удава?

— Престани — каза тя меко. — Престани, Гералт.

— Гералт… — Той изведнъж почувства как нещо вътре в него се къса. — Това име ми го даде Весемир. Гералт от Ривия! Дори се научих да подражавам на ривийския акцент. Вероятно заради вътрешната ми потребност да имам родна страна. Пък макар и измислена. Весемир… ми даде име. Весемир ми даде и твоето име. Доста неохотно.

— Тихо, Гералт, тихо.

— Сега казваш, че вярваш в предопределението. А тогава… тогава вярваше ли? Разбира се, трябва да си вярвала. Трябва да си вярвала, че предопределението непременно ще ни срещне. Сигурно само на това се дължи фактът, че ти самата изобщо не си се стремяла към тази среща.

Тя мълчеше.

— Винаги съм искал… Размишлявал съм над това какво ще ти кажа, когато най-накрая се срещнем. Мислил съм за въпросите, които ще ти задам. Смятах, че това ще ми достави извратено удоволствие…

Това, което проблесна на бузата й, беше сълза. Несъмнено. Той почувства как гърлото му се свива до болка. Почувства умора. Сънливост. Слабост.

— На дневна светлина… — Той изстена. — Утре на дневна светлина ще погледна в очите ти, Висена… И ще ти задам своя въпрос. А може и да не ти го задам, прекалено късно е вече. Предопределението? О, да, Йен беше права. Не е достатъчно двама души да са предопределени един за друг. Необходимо е нещо повече… Но аз ще погледна утре в очите ти… На дневна светлина…

— Не — изрече тя меко и тихо, с кадифен, треперещ, разместващ пластовете на спомените глас — спомените, които вече ги нямаше. Които никога не ги е имало. Но нали все пак нея я е имало?

— Да! — възрази той. — Искам да го направя…

— Не. А сега ще заспиш. И когато се събудиш, вече няма да искаш. Защо ни е да се гледаме в очите на слънчева светлина? Какво ще промени това? Та нали нищо не може да се върне, да се промени? Какъв смисъл има да ми задаваш въпросите си, Гералт? Нима това, че наистина няма да успея да отговоря на тях, ще ти достави, както се изрази ти, извратено удоволствие? Какво ще ни даде взаимната обида? Не, няма да се гледаме в очите на дневна светлина. Заспи, Гералт. И, между нас казано, не е Весемир този, който ти е дал името. Макар че това също няма да промени нищо и нищо няма да върне. Исках да го знаеш. Оздравявай и се пази. И не се опитвай да ме намериш…

— Висена…

— Не, Гералт. А сега ще заспиш… А аз… бях твой сън. Оздравявай.

— Не! Висена!

— Заспи! — В кадифения глас имаше тиха заповед, пречупваща волята, разкъсваща я като плат. Топлина, неочаквано изтичаща от ръцете й… — Заспи.