Читать «Меч на съдбата» онлайн - страница 185

— Пий. До дъно. По-бавно, че ще се задавиш.

Медальонът на шията му започна леко да вибрира. Значи в напитката имаше и магия. Той с усилие разшири зениците си. Сега, когато тя беше вдигнала главата му, можеше да я разгледа по-добре. Дребна. С мъжки дрехи. Малко лице, бледнеещо в тъмнината.

— Къде сме?

— На поляна на катранджии.

Наистина, във въздуха се носеше миризма на смола. Той чуваше гласове, долитащи откъм огъня. В този момент някой подхвърли съчки и пламъкът лумна с пукот. Той отново погледна към нея, възползвайки се от светлината. Косите й бяха обхванати с лента от змийска кожа. Косите…

Косите бяха червени, яркочервени, и ефектът се засилваше от светлината на огъня.

— Боли ли? — опита се тя да отгатне усещанията му, но не улучи. — Сега… Минутка само…

Той почувства как от ръцете й заструи топлина, която се разля по гърба му и надолу към краката.

— Сега ще те обърнем — каза жената. — Не се опитвай сам, много си слаб. Хей, някой ще ми помогне ли?

Стъпки откъм огъня, сенки, силуети. Някой се наведе над него. Юрга.

— Как се чувствате, господине? По-добре ли сте?

— Помогнете ми да го обърна по корем — каза жената. — Внимателно, по-бавно. Ето така… Добре. Благодаря.

Вече не беше необходимо да я гледа в очите. Сега, когато лежеше по корем, вече не се налагаше да рискува да я поглежда в очите. Успокои се, овладя треперенето на ръцете си. Тя можеше да усети. Чуваше как скърцат закопчалките на чантата, как тя търси шишенцата и порцелановите бурканчета. Чуваше дишането й, усещаше топлината на бедрото й. Тя седеше до него, на колене.

— Раната ми затрудни ли те? — попита той, неспособен повече да издържа тишината.

— Да, малко. — Гласът й беше студен. — Както обикновено при разкъсни рани. Най-неприятният вид рани. Но за теб, вещерю, това май не е нещо ново?

„Знае. Рови се в мислите ми. Дали ги чете? Едва ли. И знам защо. Страхува се.“

— Да, май не е ново — повтори тя. Една от стъклениците иззвънтя. — Преброих по тялото ти няколко белега… Разбираш ли, аз съм магьосница. И същевременно лечителка. Специализация.

„Съвпада“ — помисли си той, но не изрече нито дума.

— А що се отнася до раните — продължи спокойно тя, — трябва да знаеш, че те е спасил ритъмът на сърцебиенето, четирикратно по-бавен в сравнение с този при обикновените хора. Иначе нямаше да се измъкнеш, мога да ти го кажа съвсем отговорно. Видях с какво ти бяха омотали крака. Не беше никаква превръзка.

Той мълчеше.

— По-късно — продължи тя, като вдигна ризата му до самата шия, — се е прибавила и заразата, обичайна при ухапвания. Ти си я спрял. Разбира се, вещерски еликсир. Добра работа е свършил. Само не разбрах защо е трябвало да взимаш и халюциноген. Наслушах се на бълнуванията ти, Гералт от Ривия.

„Чете — помисли си той. — Все пак чете. А може би Юрга й е казал как се казвам? Или самият аз съм се разприказвал насън под влиянието на «черната чайка»? Дявол знае… Само че това как се казвам не й дава нищо. Нищичко. Тя не знае кой съм аз. Няма си никаква представа кой съм.“