Читать «Меч на съдбата» онлайн - страница 186

Той усети как втрива в гърба му студен успокояващ мехлем с острата миризма на камфор. Ръцете й бяха малки и много меки.

— Извинявай, че правя това по класическия начин — каза тя. — Бих могла да премахна последствията от обездвижването с магия, но малко се поуморих, докато се занимавах с раната на крака ти, и не се чувствам в най-добрата си форма. Направих всичко възможно за крака ти и вече няма опасност. Но през следващите два дни не ставай. Магически зарасналите съдове често се пръсват, ще имаш неприятни кръвоизливи. Естествено, ще ти остане белег. Още един за колекцията.

— Благодаря. — Той притисна буза към кожите, за да промени гласа си, да замаскира неестественото му звучене. — Може ли да узная… на кого благодаря?

„Няма да каже — помисли си той. — Или ще излъже.“

— Казвам се Висена.

„Знам“ — помисли си вещерът.

— Радвам се — каза той бавно, без да откъсва буза от кожите. — Радвам се, че пътищата ни се пресякоха, Висена.

— Случайност, нищо повече — каза тя студено, докато смъкваше ризата на гърба му и го завиваше с кожите. — Митничарите от границата ми съобщиха, че има нужда от мен. Чуй, ще оставя мехлема на търговеца, помоли го да те маже сутрин и вечер. Твърди, че си му спасил живота, така че нека ти се отблагодари.

— А аз? Мога ли да се отблагодаря на теб, Висена?

— Да не говорим за това. Не приемам заплащане от вещери. Наречи го солидарност, ако щеш. Професионална солидарност. И симпатия. И заради тази симпатия — един приятелски съвет, или, ако предпочиташ, лекарско предписание. Престани да вземаш халюциногени, Гералт. Халюциногените не лекуват.

— Благодаря ти, Висена. За помощта и съвета. Благодаря ти… за всичко.

Той измъкна ръка изпод кожите и докосна коляното й. Тя потрепна, после сложи ръката си върху неговата и леко я стисна. Той внимателно освободи пръстите си и ги прекара по дланта й и по китката.

Разбира се. Гладка девическа кожа. Тя потрепери още по-силно, но той не дръпна ръката си. Върна пръстите си към дланта й и я стисна.

Медальонът на шията му завибрира и потрепери.

— Благодаря ти, Висена — повтори той, овладявайки треперенето на гласа си. — Радвам се, че пътищата ни се пресякоха.

— Случайност — повтори тя, но този път студенината в гласа й я нямаше.

— А може би предопределение? — попита той и се смая, че възбудата и нервността му са изчезнали без следа. — Вярваш ли в предопределението, Висена?

— Да — отговори тя след кратко мълчание. — Вярвам.

— В това — продължи той, — че хората, свързани чрез предопределението, винаги се срещат?

— И в това също… Какво правиш? Не се върти…

— Искам да видя лицето ти… Висена. Искам да погледна в очите ти. А ти… Ти трябва да погледнеш в моите.

Тя направи движение, сякаш искаше да се изправи. Но остана на колене. Той бавно се обърна и изкриви устни от болка. Стана по-светло — някой отново беше хвърлил съчки в огъня.