Читать «Меч на съдбата» онлайн - страница 188

И той заспа.

VI

— В Заречие ли сме, Юрга?

— От вчера, господин Гералт. Скоро ще стигнем река Яруга, а после започва моята страна. Вижте, дори конете вървят по-бодро, какви са наперени. Усещат, че домът е близо.

— Дом… В градче ли живееш?

— В покрайнините му.

— Интересно. — Вещерът се огледа. — Почти не се виждат следи от войната. Говори се, че страната ви е страшно разрушена.

— Така е — каза Юрга. — Което си е вярно, вярно си е, тук беше пълно с руини. Вгледайте се внимателно, почти всяка къща, всяка ограда белеят заради новия дървен материал. А отвъд реката, ще видите, беше още по-зле, всичко беше изгоряло до основи… Е, войната си е война, но животът продължава. Най-тежко беше, когато Черните минаваха през земите ни. Изглеждаше, че ще сринат и подпалят всичко. Много от онези, които избягаха тогава, така и не се върнаха. А на тяхно място се заселиха нови. Животът продължава…

— Така е — промърмори Гералт. — Животът продължава. Няма значение какво е било. Животът продължава.

— Самата истина. Ето, заповядайте дрехите ви. Заших панталоните ви, оправих ги. Като нови са. И със земята ни е така, господин Гералт. Съсипаха я през войната, направо я разораха, но сега е като нова. И даже ще ражда още по-добре. Дори онези, които загинаха по полетата, носят полза — обогатяват почвата. Засега е трудно да се оре, заради костите и желязото по полетата, но земята ще се справи и с желязото.

— Не ви ли е страх, че нилфгардците… че Черните ще се върнат? Щом веднъж са намерили пътя през планините…

— А, страх ни е. Но какво от това? Да седнем и да ревем ли? Животът продължава. А това, което има да става, ще стане. От предопределеното не може да се избяга.

— Вярваш ли в предопределението?

— А как да не вярвам? След като се срещнахме на моста и ме спасихте от сигурна смърт? Ох, господин Гералт, моята Златолитка ще ви се хвърли в краката…

— Стига де. Честно казано, аз съм ти много по-задължен. Там, на моста… Та нали това ми е работата, Юрга, професията ми. Защитавам хората срещу заплащане. Не заради доброто си сърце. Признай си, Юрга, че си слушал какво говорят хората за вещерите? Че не се знае кои са по-лоши — те или чудовищата, които убиват…

— Не е вярно това, господине, не знам защо говорите така. Какво, аз не виждам ли? Вие сте направени от същата глина, както и онази лекарка…

— Висена…

— На нас не ни каза името си. Но беше яздила на галоп подире ни, защото е знаела, че има нужда от нея. Догони ни вечерта, веднага се зае с вас, едва беше скочила от седлото. О, господине, измъчи се тя с крака ви, от нейната магия въздухът бучеше, от страх отидохме в гората. После й потече кръв от носа. Явно не е проста работа това, магията. И толкова грижливо ви превърза, направо като…

— Като майка? — стисна зъби Гералт.

— Аха. Точно го казахте. А когато заспахте…

— Какво, Юрга?

— Тя едва се държеше на краката си, беше бледа като платно. Но дойде и попита нуждае ли се някой от нас от помощ. Излекува ръката на един катранджия, смазана от стеблото на едно дърво. Не взе нито грош, а остави лекарства. Не, господин Гералт, знам, че по света се говори какво ли не за вещерите, че и за магьосниците. Но не и при нас. Ние, от Горен Соден и хората от Заречие знаем най-добре. Прекалено много дължим на магьосниците, за да не знаем какви са. Спомените ни за тях не са в хорските приказки, а са изсечени в камъка. Ще видите веднага щом излезем от гората. А и вие самият, предполагам, го знаете много добре. Тук имаше битка, за която се разчу из целия свят, едва година е минала оттогава. И вие трябва да сте чули.