Читать «Меч на съдбата» онлайн - страница 180

— Кралице — изкашля се Гералт, — вероятно си хвърлила доста труд в изучаване на проблема и трябва да знаеш, че кодексът и клетвата ми забраняват дори да изричам това название, да не говорим — да го обсъждам.

Каланте спря рязко люлката, опирайки крака в земята.

— Три, най-много четири от десет — каза тя и поклати глава, правейки се на замислена. — Жестока селекция, бих казала, много жестока, и то на всеки от етапите. Отначало — подборът, после — изпитанията. А след това — измененията. И колко юноши накрая получават медальони и сребърни мечове? Един от десет? Един от двайсет?

Вещерът мълчеше.

— Дълго мислих — продължи Каланте, вече без да се усмихва. — И стигнах до извода, че селекцията на децата на етап избор има нищожно значение. Каква разлика има, Гералт, кое точно дете ще умре или ще полудее, натъпкано с наркотици? Какво значение има чий мозък ще се разкъса от кошмарните видения, чии очи ще се пръснат и ще изтекат, вместо да се превърнат в котешки очи? Какво значение има дали умрялото дете ще бъде посоченото от предопределението, или ще е някое напълно случайно срещнато? Отговори.

Вещерът скръсти ръце на гърдите си, за да успокои треперенето им.

— Защо? — попита той. — Очакваш ли отговор?

— Вярно, не очаквам. — Кралицата отново се усмихна. — Както винаги, си безпогрешен в изводите си. Кой знае, може би, въпреки че не очаквам отговор, бих се съгласила да обърна внимание на твоите доброволни и искрени думи? Думи, които може би ще пожелаеш да изречеш и по този начин да се освободиш от това, което те потиска? Хайде, да се заемаме за работа, нали трябва да дадем материал на бардовете. Да отидем да избереш дете.

— Каланте — каза той, като я гледаше право в очите. — Няма защо да се притесняваш за бардовете — ако не им достига материал, сами ще си измислят нещо. А ако разполагат с истински материал, ще го изкривят. Както ти правилно отбеляза, това не е приказка, а самият живот. Отвратителен и лош. Затова, по дяволите, нека да го изживеем по възможност добре и достойно. Да ограничим несправедливостите до възможния минимум. В приказката, естествено, кралицата може да се моли на вещера, а той да настоява на своето и да тропа с крак. В живота кралицата може просто да каже: „Не взимай детето, моля те“. А вещерът да отговори: „Щом ме молиш, няма да го взема“. И да си отиде подир залязващото слънце. Но за такъв завършек бардът няма да спечели от слушателя нито грош, най-много да получи ритник в задника. Защото ще стане скучна история.

Каланте престана да се усмихва. В очите й се мярна нещо познато.

— Накъде биеш? — попита тя.

— Нека да не заобикаляме същността на въпроса, Каланте. Знаеш какво имам предвид. Както съм дошъл, така и ще си отида. Да избирам дете? А защо? Мислиш ли, че чак толкова ми трябва? Мислиш, че съм дошъл тук, в Цинтра, воден от копнежа да ти отнема внучето? Не, Каланте. Може би просто съм искал да видя това дете, да погледна предопределението в очите… Самият аз не знам. Но не се бой. Няма да ти го взема. Достатъчно е да ме помолиш…