Читать «Меч на съдбата» онлайн - страница 182

— Знам.

— Игра с нечие нещастие. Кажи ми, защо трябва да се заставят родителите или опекуните да дават такива трудни и тежки клетви? Защо им взимат децата? Нали е пълно с ничии деца? По пътищата скитат бездомни сирачета. Във всяко село може да се купи дете, и то евтино, в гладни времена всеки селянин охотно би продал детето си — какво толкова, ще си направи друго. Така че за какво е всичко това? Защо ти застави мен, Дани и Павета да се закълнем? Защо дойде точно шест години след раждането на детето? И защо, по дяволите, не искаш да го вземеш, защо казваш, че не ти трябва?

Гералт мълчеше. Каланте поклати глава.

— Мълчиш — отбеляза тя и се облегна в креслото. — Да поразсъждаваме над причините за мълчанието ти. Логиката е майка на знанието. И какво ни подсказва тя? С какво разполагаме? Вещер, търсещ предопределението, скрито в странното и съмнително Право на изненадата. Вещерът намира това предопределение. И изведнъж се отказва от него. Твърди, че Детето на изненадата не му трябва. Лицето му е каменно, в гласа му се долавят лед и метал. Смята, че кралицата — която все пак е жена — ще се подлъже по демонстрираната от него мъжка твърдост. Не, Гералт, не си прави труда. Знам защо се отказваш да избереш дете. Защото не вярваш в предопределението. Защото не си сигурен. А когато не си сигурен… те хваща страх. Да, Гералт. Това, което те движи, е страхът. Ти се боиш. Кажи ми, че не съм права.

Той остави бавно чашата на масата. Бавно, за да не би звънът при допира на среброто и малахита да издаде треперенето на ръката му, което не можеше да овладее.

— Права ли съм?

— Да.

Тя се наведе бързо напред и стисна силно ръката му.

— Издигна ми се в очите — каза тя и се усмихна. Усмивката й беше хубава. Въпреки волята си, със сигурност въпреки волята си, той й се усмихна в отговор.

— Как се досети, Каланте?

— Не съм се досетила. — Тя не пусна ръката му. — Стрелях напосоки.

Засмяха се едновременно. После дълго седяха безмълвно сред зеленината, сред аромата на песекиня, сред топлината и бръмченето на пчелите.

— Гералт?

— Да, Каланте?

— Не вярваш ли в предопределението?

— Не знам дали изобщо вярвам в нещо. А що се отнася до предопределението… Страхувам се, че само то не е достатъчно. Нужно е нещо повече.

— Искам да те попитам нещо. Какво става с теб? Нали самият ти си бил Дете на изненадата? Мишовур твърди…

— Не, Каланте. Мишовур е имал предвид нещо съвсем различно. Мишовур… Той навярно знае. Но използва удобната легенда, когато му е изгодно… Не е вярно, че съм този, когото са заварили вкъщи, но не са очаквали. Не е вярно, че именно затова съм станал вещер. Аз съм най-обикновен сирак, Каланте. Нежелан, незаконороден син на жена, която не помня. Не знам коя е.

Кралицата го погледна проницателно, но вещерът не продължи.

— Нима всички разкази за Правото на изненадата са легенди?

— Всички. Случайността трудно може да се нарече предопределение.