Читать «Меч на съдбата» онлайн - страница 178

— Много са — отбеляза вещерът.

Мишовур подръпна брадата си и се усмихна кисело.

— Вярно. Много са.

— А кой от тях… Кое от хлапетата е тази прословута Изненада?

Друидът извърна поглед.

— Нямам право, Гералт…

— Каланте?

— Разбира се. Едва ли си мислел, че ще даде толкова лесно детето. Познаваш я. Желязна жена. Ще ти кажа нещо, което не би трябвало да ти казвам, надявам се да ме разбереш. Разчитам, че няма да ме издадеш.

— Говори.

— Когато детето се роди, а това беше преди шест години, тя ме извика и ми заповяда да те намеря и да те убия.

— И ти отказа.

— На Каланте не се отказва — отвърна сериозно Мишовур, гледайки го в очите. — Бях готов да тръгна веднага, но тя ме извика отново. И отмени заповедта, без да обяснява защо. Бъди предпазлив, когато говориш с нея.

— Ще бъда. Кажи, Мишовур, какво се случи с Дани и Павета?

— Пътували по море от Скелиге за Цинтра. Попаднали в буря. Не намерили дори отломки от кораба… Гералт… Това, че детето тогава не е било с тях, е адски странно. Необяснимо. Искали са да го вземат със себе си на кораба, но в последния момент се отказали. Никой не знае причините, Павета не се разделяла с…

— Как го понесе Каланте?

— А ти как мислиш?

— Разбирам.

Топуркайки като банда таласъми, децата се качиха горе и профучаха край тях. Гералт забеляза, че близо до водача на тайфата бяга момиче с развяващи се светли коси — също така слаба и креслива като момчетата. С див вой тайфата отново се понесе надолу, по стръмния склон на рова, като поне половината от тях, включително и момичето, паднаха на задниците си и се запързаляха надолу. Най-малкият, все още не успял да ги догони, се спъна, изтърколи се долу и гръмогласно се разплака, стиснал удареното си коляно. Другите момчета го наобиколиха и започнаха да го дразнят и да му се подиграват, след което се понесоха нататък. Момичето клекна при момченцето, прегърна го и изтри сълзите му, размазвайки по муцунката му кръвта и мръсотията.

— Да вървим, Гералт, кралицата чака.

— Да вървим, Мишовур.

Каланте седеше на голяма пейка с облегалка, закачена с вериги за клоните на огромна липа. Изглеждаше, че дреме, но лекото полюляване на краката й показваше, че не е така. С нея имаше три млади жени. Едната седеше на земята, край люлката, и разпростряната й рокля се белееше върху зеленината като пряспа сняг. Другите две, недалече, си шепнеха нещо и внимателно оглеждаха малиновите храсти.

— Господарке — поклони се Мишовур.

Кралицата вдигна глава. Гералт падна на коляно.

— Вещерю — изрече сухо тя.

Както и преди, носеше изумруди, хармониращи със зелената рокля. И с цвета на очите й. Както и преди, имаше златна диадема на пепелявосивите си коси. Но ръцете й, които си спомняше като бели и тънки, вече не бяха толкова тънки. Кралицата беше напълняла.

— Приветствам те, Каланте от Цинтра.

— Приветствам те, Гералт от Ривия. Очаквах те. Мишовур, приятелю, ще съпроводиш ли девойките до замъка?

— Както заповядаш, кралице.

Останаха сами.

— Шест години — рече Каланте, без да се усмихва. — Ти си изумително точен, вещерю.