Читать «Меч на съдбата» онлайн - страница 177

— Грешиш. Имаше. Въпреки всичко.

— Отиди в Цинтра, Гералт.

— Какво?

— Отиди в Цинтра. Отиди там и този път не се отказвай. Не прави това, което направи тогава… Когато беше там.

— Откъде знаеш?

— Знам всичко за теб. Запомни ли? Отиди в Цинтра, отиди колкото се може по-бързо. Настъпват тежки времена, Гералт. Много тежки. Длъжен си да успееш…

— Йен…

— Не казвай нищо, моля те.

Студено. Все по-студено. И по-светло.

— Не си тръгвай. Ще дочакаме утрото…

— Ще го дочакаме.

IV

— Не мърдайте, господине. Трябва да сменим превръзката, защото раната кърви, а кракът е страшно подут. О, богове, колко зле изглежда… Трябва по-скоро да намерим лекар…

— По дяволите лекаря — изстена вещерът. — Дай тук сандъчето ми, Юрга. Ето това шишенце… Излей го направо в раната. О, проклятие! Нищо, нищо, сипи още… Ооох! Добре. Затвори го хубаво и ме завий.

— Подуло се е, господине, цялото бедро. И имате треска.

— По дяволите треската. Юрга?

— Да?

— Забравих да ти благодаря.

— Не вие трябва да ми благодарите, господине, а аз. Вие ми спасихте живота, защитихте ме, пострадахте заради това. А аз какво? Какво съм направил? Качил съм ранен човек в безсъзнание на каруцата, не съм го оставил да умре? Съвсем нормално нещо, господин вещерю.

— Не е чак толкова нормално, Юрга. Изоставяли са ме в подобни ситуации… като куче…

Търговецът наведе глава и премълча.

— Така е, лош свят ни заобикаля — рече най-накрая. — Но това не е причина всички да сме лоши. Нуждаем се от добро. На това ме е учил баща ми, на това уча и аз синовете си.

— Вещерът мълчеше и се взираше в клоните на дърветата, увиснали над пътя и отмествани от каруцата при преминаването й. Бедрото му пулсираше, но той не усещаше болка.

— Къде сме?

— Прекосихме брода през река Трава, сега минаваме през Мехунските гори. Това вече не е Темерия, а Соден. Проспахте границата, когато митничарите ровиха из каруцата. Много се слисаха, като ви видяха. Но най-старият от тях ви познаваше, заповяда да не задържат повече каруцата и ни пуснаха.

— Познавал ме е?

— Да, несъмнено. Наричаше ви Гералт. Така каза — Гералт от Ривия. Това ли ви е името?

— Да…

— Този митничар обеща, че ще изпрати някого с вестта, че ни трябва лекар. А аз му платих нещичко, за да не забрави случайно.

— Благодаря ти, Юрга.

— Не, господин вещерю. Казах ви, че аз ви благодаря. И не само това. Дължа ви още нещо. Уговорихме се… Какво ви е? Лошо ли ви е?

— Юрга… Шишенцето със зеления печат…

— Господине… Пак ли? Толкова страшно крещяхте в съня си…

— Трябва, Юрга.

— Вие си решавате. Чакайте, сега ще сипя в чашата… Лекар трябва, колкото се може по-скоро, не това…

Вещерът извърна глава.

Чуваше викове на деца, играещи в пресъхналия вътрешен ров, обграден от стените на двореца. Бяха около десетина и вдигаха голям шум, подвиквайки си с тънки, възбудени, преминаващи във фалцет гласове. Носеха се насам-натам из рова, подобно на рояк бързи риби — променящи изненадващо и мълниеносно посоката си, но винаги заедно. Както обикновено, след шумните, слаби като плашила по-големи момчета тичаше задъхващ се дребосък, опитваше се да ги догони.