Читать «Меч на съдбата» онлайн - страница 175

Мълчаха.

— О, по дяволите — каза тя и се отдръпна. Вдигна ръка, изрече заклинание и над главите им се издигнаха червени и зелени кълба, които се пръснаха високо в небето и се разпаднаха на разноцветни късчета. Откъм огньовете долетя смях и радостни възклицания.

— Белетейн — каза тя тъжно. — Майската нощ… Цикълът се повтаря. Нека се радват… щом могат.

В околността имаше и други магьосници. В далечината в небето се врязаха три оранжеви мълнии, а от другата страна, отвъд гората, се издигна истински гейзер от разноцветни кръжащи метеори. Хората около огньовете възкликваха гръмогласно и крещяха смаяно. Гералт погали сдържано къдриците на Йенефер, вдъхвайки аромата на люляк и касис. „Ако я пожелая прекалено силно — помисли си той, — тя ще го усети и ще се обиди. Ще настръхне, ще се вбеси и ще ме отблъсне. Ще я попитам спокойно какво става с нея…“

— Нищо не става с мен — каза тя и гласът й потрепна. — Нищо, за което да си струва да се говори.

— Недей, Йенефер. Не ми чети мислите. Това ме смущава.

— Извинявай. Неволно. А при теб какво ново, Гералт?

— Нищо. Нищо, за което да си струва да се говори…

Помълчаха.

— Белетейн! — рече тя внезапно и той я усети как се напряга, как се напряга и ръката й, докосваща гърдите му. — Хората се веселят. Празнуват вечния цикъл на обновяване на природата. А ние? Какво правим тук ние? Ние, отживелиците, обречени на измиране, гибел и забрава? Природата тържествува, цикълът се повтаря. Но не и ние, Гералт. Ние не можем да се повторим. Нас са ни лишили от такава възможност. На нас ни е дадена възможността да правим с природата невероятни неща, понякога дори противоречащи на самата нея. И същевременно са ни лишили от най-простото и естествено нещо, присъщо на природата. Каква полза имаме от това, че живеем повече от всички тях? След нашата зима няма да дойде пролет, ние няма да се възродим, всичко приключва заедно с нас. Но и ти, и аз сме привлечени от тези огньове, макар че присъствието ни тук е жестока и кощунствена подигравка с празника им.

Той мълчеше. Не обичаше тя да изпада в такова настроение, източникът на което му беше добре известен. „Отново — помисли си той, — това отново е започнало да я измъчва“. Имаше време, когато му се струваше, че е забравила, че се е примирила, като останалите. Прегърна я, притисна я към себе си и започна да я люлее леко, като дете. Тя не се възпротиви. Той не се учуди. Знаеше какво й е необходимо.

— Знаеш ли, Гералт — каза тя вече спокойно. — Най-много ми липсваше твоето мълчание.

Той докосна с устни косата й и ухото й. „Искам те, Йен — помисли си. — Желая те и ти го знаеш. Знаеш го Йен.“

— Знам го — прошепна тя.

— Йен…

Тя отново въздъхна.

— Само днес. — Погледна го с широко отворени очи. — Само тази нощ, която скоро ще свърши. Нека това бъде нашият Белетейн. На сутринта ще се разделим. Моля те, не разчитай на повече, не мога, не бих могла… Прости ми. Ако това те наранява, целуни ме и си тръгни.