Читать «Меч на съдбата» онлайн - страница 134

Гералт се огледа и видя трупа на трети човек, облечен с кожен кафтан и късо зелено наметало. Земята около краката на убития беше разорана, мъхът и боровите иглички бяха разрити и се виждаше пясъкът отдолу. Явно човекът се беше мъчил дълго.

Чу стон.

Бързо разтвори храстите хвойна и видя замаскирана дълбока яма. Вътре, насред изровените борови корени, лежеше едър мъж с черни къдрави коси и брада със същия цвят, контрастиращи си с бледото лице. Светлият кафтан от еленова кожа беше червен от изтеклата кръв.

Вещерът скочи в ямата. Раненият отвори очи.

— Гералт… — простена той. — О, богове… Сигурно сънувам…

— Фрейксенет? — учуди се вещерът. — Ти, тук?

— Аз… Ооох…

— Не мърдай. — Гералт клекна до него. — Къде си ранен? Не виждам стрела…

— Прободе ме… — и се подаде отзад. Отчупих накрайника и я измъкнах… Слушай, Гералт…

— Мълчи, Фрейксенет, ще се задавиш от кръвта. Пробит ти е белият дроб. Проклятие, трябва да те измъкна. Какво правите в Брокилон, по дяволите? Това е владение на дриадите, тяхно светилище, никой не си тръгва жив оттук. Не знаеше ли?

— После… — Фрейксенет застена и изплю кръв. — После ще ти разкажа… А сега ме измъкни… Ох, проклятие! Внимавай… Ооох…

— Няма да се справя. — Гералт се изправи и се огледа. — Твърде тежък си.

— Остави ме — рече раненият. — Остави ме, нищо не може да се направи… Но спаси нея… Богове, спаси я…

— Кого?

— Принцесата… Ох… Намери я, Гералт…

— Лежи спокойно, по дяволите! Сега ще измисля нещо и ще те измъкна.

Фрейксенет се закашля тежко и отново се изплю; гъстата лепкава нишка кръв увисна на брадата му. Вещерът изруга, измъкна се от ямата и се огледа. Трябваха му две малки дръвчета. Тръгна бързо към края на поляната, където беше видял няколко елхи.

Свистене и удар.

Гералт застина на място. Стрелата, забила се в стеблото на нивото на главата му, беше украсена с ястребови пера. Вещерът погледна накъде сочи и определи откъде е изстреляна. На петдесетина метра имаше още една яма от изтръгнато от земята дърво — по плетеницата на корените му все още имаше огромно количество песъчлива почва. Там, на границата на сенките, се чернееше трънак, преплетен със светлите ивици на брезови стебла. Не се виждаше никой, но Гералт знаеше, че няма и да види.

— Ceadmil! Va an Eithne meath e Duen Canell! Essea Gwynbleidd!

Този път чу тихото опъване на тетивата и видя стрелата, защото я пуснаха така, че да я види. Право нагоре. Вещерът наблюдаваше как тя се издига, как променя посоката на полета си и пада по крива. Не помръдна. Стрелата се заби почти вертикално в мъха на две крачки от него. Почти едновременно с нея се заби и втора, под същия ъгъл. Той се страхуваше, че може и да не види следващата.

— Meath Eithne! — извика той отново. — Essea Gwynbleidd!

— Glaeddyv vort! — Глас като повей на вятъра. Глас, а не стрела. Гералт още беше жив. Бавно откопча катарамата на колана си, измъкна меча си и го хвърли надалече от себе си. Една дриада се появи безшумно иззад една обхваната от хвойнови храсти ела на десетина крачки от него. Макар дриадата да изглеждаше малка и много слаба, стеблото на елата беше още по-тънко. Вещерът изобщо не можеше да разбере как не я е забелязал. Може би заради маскировъчните й дрехи — неразвалящата стройната й фигура комбинация от странно зашити едно за друго парчета плат в различни оттенъци на зеленото и кафявото, покрити с листа и парчета кора. Косите й, прихванати на челото с черна лента, имаха маслиненозелен цвят, а по лицето й имаше ивици боя, нанесени с орехова кора.