Читать «Меч на съдбата» онлайн - страница 133

Гералт се огледа и намери лесно каквото търсеше: втора стрела, двойник на първата, се беше забила в един бор само на шест крачки по-назад. Той знаеше какво е станало. Момчето не беше разбрало предупреждението; беше чуло свистенето и удара на стрелата в дървото, беше се объркало и бе побягнало не накъдето е сочела стрелата. А тя е повелявала да се обърне и незабавно да напусне гората. Съскащо, отровно и меко свистене, кратък трясък, когато върхът се врязва в дървото. Нито крачка повече, човеко, веднага се махай от Брокилон. Ти завоюва целия свят, човеко, навсякъде е пълно с такива като теб, навсякъде носиш със себе си това, което Наричаш съвременност — епоха на промени, които наричаш прогрес. Ние не се нуждаем от промените, които носиш. Свистене и удар. Махни се от Брокилон!

„Махни се от Брокилон, човеко! — помисли си Гералт. — Няма значение, че си само на петнайсет и се промъкваш през гората, вцепенен от страх, и не можеш да намериш пътя към дома. Няма значение, че вече си на седемдесет и трябва да събираш съчки, иначе ще те изгонят, защото си ненужен. Няма значение, че си само на шест годинки и са те примамили цветята, синеещи се на облятата от слънцето полянка. Махни се от Брокилон. Свистене и удар!

Едно време, преди да убият, предупреждаваха по два или три пъти.“

Той тръгна, като продължаваше да размишлява:

„Едно време. Е, прогрес.“

По нищо не личеше гората да заслужава лошата слава, която имаше в момента. Наистина, беше страшно дива и труднопроходима, но това беше обичайната плетеница на дебри, в които всяка светлинка, всяко слънчево петно, промъкнало се през короните на големите дървета, се поглъщаше незабавно от десетките млади брези, елхи и габъри, от къпините, хвойните и папратите, от покрития с прах храсталак, сухите клони и изгнилите стебла на най-старите дървета, загубили борбата. Но храсталакът не мълчеше с тежкото и зловещо безмълвие, което като че ли повече съответстваше на това място. Не, Брокилон живееше. Бръмчаха насекоми, под краката шумоляха гущери, разноцветни бръмбари сновяха насам-натам, хиляди паяци опъваха блестящи от капките роса паяжини, кълвачи разтърсваха стеблата на дърветата с резки поредици от удари, врещяха сойки.

Брокилон живееше.

Но вещерът не можеше да се излъже толкова лесно. Знаеше къде се намира. Не забравяше за момчето със стрелата в окото. Сред мъха и боровите иглички се виждаха бели кости, по които сновяха червени мравки.

Той продължи да върви, бързо, но предпазливо. Следите бяха скорошни. Надяваше се, че ще настигне хората, крачещи пред него, и ще успее да ги накара да се върнат. Залъгваше се с надеждата, че още не е късно.

Но вече беше късно.

Щеше да пропусне втория труп, ако не беше слънчевият отблясък върху острието на късия меч, който убитият стискаше в ръка. Беше възрастен човек. Обикновената му кафява дреха говореше, че е от простолюдието. Но не беше слуга, за което свидетелстваше чистотата на дрехата, като се изключат петната кръв около забитите в гърдите стрели.