Читать «Меч на съдбата» онлайн - страница 136

— Thaess aep! — зеленокосата опъна тетивата и насочи стрелата право към лицето на Фрейксенет.

— Ще го оставите да умре? — попита Гералт, без да повишава тон. — Ще допуснете просто да се задави бавно с кръвта си? Тогава по-добре го довършете.

— Млъкни! — излая дриадата, преминавайки на всеобщия език, но отпусна тетивата и наведе лъка. Погледна въпросително червенокосата. Тя кимна към ямата. Зеленокосата побягна натам, бързо и безшумно.

— Искам да се видя с госпожа Еитне — повтори Гералт. — Имам послание…

— Тя ще те съпроводи до Дуен Канел — червенокосата посочи меднокосата. — Тръгвай…

— Фрей… А ранения?

Дриадата го погледна, присви очи и продължи да си играе със стрелата, легнала върху тетивата.

— Не се тревожи. Тръгвай. Тя ще те съпроводи.

— Но…

— Va’en vort! — отсече тя и стисна устни.

Вещерът сви рамене и се обърна към меднокосата. Тя изглеждаше най-млада от трите, но можеше и да бърка. Очите й бяха сини.

— Е, да тръгваме.

— Да — каза тихо меднокосата и след кратко колебание му подаде меча. — Да вървим.

— Как се казваш? — попита той.

— Млъквай.

Тя вървеше през храсталака много бързо, без да се оглежда. На Гералт му се наложи да положи доста усилия, за да я следва. Той знаеше, че дриадата прави това умишлено, че иска вървящият след нея човек да се заплете в гъстите храсти, да се строполи със стон на земята, безсилен, неспособен да продължи напред. Разбира се, тя не знаеше, че си има работа с вещер, а не с човек. Беше прекалено млада, за да знае какво е това вещер.

Девойката — Гералт вече виждаше, че не е чистокръвна дриада — спря рязко и се обърна. От начина, по който гърдите й се повдигаха под пъстрата дреха, личеше, че диша учестено и едва се сдържа да не започне да си поема дъх през устата.

— Да намалим темпото? — предложи той и се усмихна.

— Yea — погледна го тя с неприязън. — Aeen esseath Sidth?

— Не, не съм елф. Как се казваш?

— Браен — отвърна тя и тръгна отново, но вече по-бавно, без да се опитва да му избяга. Вървяха близо един до друг и той надушваше миризмата на потта й — обикновена пот на млада девойка. Потта на дриадите съдържаше аромата на разтрити в ръка листа на вербена.

— А как те наричаха преди?

Тя го погледна, устните й неочаквано се изкривиха и той си помисли, че или ще извика, или ще му нареди да млъкне. Но тя не направи нито едното, нито другото, а след кратка пауза отвърна:

— Не помня.

Гералт не й повярва.

Можеха да й се дадат най-много шестнайсет години и едва ли беше прекарала в Брокилон повече от шест-седем от тях. Ако беше попаднала тук по-рано, като малко дете или още като бебе, вече щеше да е невъзможно да се разпознае човекът в нея. Случваше се дриади да имат сини очи или естествено светли коси. Децата на дриади, заченати в законен брак с елфи или хора, приемаха свойствата на организма си изключеше знак на вещера да притихне и изчакваше напрегнато шумоленето в храстите да се отдалечи.

Колкото и бързо да вървяха, все пак се наложи да спрат да пренощуват. Браен избра подходящо място — на хълмче, където температурната разлика донасяше пориви топъл въздух. Спаха върху изсъхнала папрат, по обичая на дриадите — много близо един до друг. Посред нощ Браен го прегърна и го притисна здраво към себе си. И нищо повече. Той също я прегърна. И нищо повече. Тя беше дриада. Важна беше само топлината.