Читать «Меч на съдбата» онлайн - страница 132

След като се наядоха, изпиха подарената от Дроухард бутилка, поклюкарстваха и се посмяха, Лютичето и Еси организираха певческо съревнование. Гералт, сложил ръце под главата си, лежеше на постелка от борови клонки и си мислеше, че никога не е чувал такива прекрасни гласове и такива прекрасни балади. Мислеше си за Йенефер. Мислеше си и за Еси. И имаше предчувствие, че…

Като финал Оченцето и Лютичето изпълниха в дует известната песен на Цинтия и Ветверн, прелестна балада за любовта, която започваше с думите: „Много сълзи пролях…“ И на Гералт му се стори, че дори дърветата се наведоха, за да послушат.

После Оченцето, ухаеща на вербена, легна до него, мушна се под ръката му, сложи глава на гърдите му, въздъхна два пъти и спокойно заспа. Вещерът заспа доста по-късно.

Лютичето още дълго седя и се взира в угасващия огън, като подрънкваше тихо с лютнята.

Всичко започна с няколко такта, от които се роди красива, спокойна мелодия. Стиховете се родиха едновременно с нея. Думите се вплитаха в музиката и застиваха в нея като насекоми в прозрачно-златисти късчета кехлибар.

В баладата се разказваше за един вещер и една поетеса. За това как вещерът и поетесата се срещнали на брега на морето, под крясъците на чайките, и се влюбили от пръв поглед. За това колко прекрасна и силна била любовта им. За това как нищо, дори смъртта, не е в състояние да унищожи тази любов и да ги раздели.

Лютичето знаеше, че едва ли някой ще повярва в историята, разказана от баладата, но не тъжеше за това. Знаеше, че баладите се пишат не за да им се вярва. Пишат се, за да вълнуват хората.

След няколко години Лютичето можеше да промени съдържанието на баладата, да напише как се е случило всичко в действителност. Но не го направи. Та истинската история не би развълнувала никого. Кой ще иска да слуша, че вещерът и Оченцето се разделили и никога вече не се срещнали? Че след четири години Оченцето починала от едра шарка по време на върлуващата във Визим епидемия? За това как той, Лютичето, я пренесъл на ръце между изгаряните на клади трупове и я погребал далече от града, в гората, самотна и спокойна, а заедно с нея, още две неща, както го била помолила — лютнята й и синия й бисер. Бисерът, с който тя никога не се раздели.

Не, Лютичето остави първоначалната версия на баладата. Но така и не я изпя. Никога. Никъде. На никого.

Към сутринта, още преди зазоряване, към бивака се промъкна гладен свиреп върколак, но когато видя, че това е Лютичето, поседя, послуша малко и си тръгна.

Мечът на предопределението

I

Попадна на първия труп около пладне.

Вещерът рядко се вълнуваше при вида на убити, много по-често му се случваше да гледа човешки останки напълно равнодушно. Но този път не беше равнодушен.

Момчето беше на около петнайсет години. Лежеше по гръб, широко разперило крака, лицето му беше застинало в израз на учудване. Въпреки това Гералт знаеше, че момчето е загинало веднага, не е страдало и най-вероятно дори не е знаело, че умира. Стрелата беше попаднала в окото и бе заседнала дълбоко в тиловата кост. Към стрелата бяха прикрепени жълтеникави фазанови пера, които стърчаха над тревите.