Читать «Меч на съдбата» онлайн - страница 131

— Гералт… Нещо трябва да се направи, нали?

Тя чакаше отговора му. Думите му. Малка саможертва. Но вещерът нямаше нищо, което да може да пожертва, и тя го знаеше. Не искаше да я лъже. И, честно казано, не беше и способен, защото не можеше да се реши да й причини болка.

Положението спаси Лютичето, който се появи неочаквано и възкликна с неизменната си тактичност:

— Но разбира се! — Замахна и хвърли във водата тоягата, с която беше разбутвал крайбрежните храсти и гигантската крайречна коприва. — Разбира се, че трябва да се направи нещо: точно сега е моментът. Нямам намерение да наблюдавам безкрайно и безучастно това, което става между вас! Какво очакваш от него, Кукличке? Невъзможното? А ти, Гералт, на какво разчиташ? На това, че Оченцето ще прочете мислите ти ли? Като онази? И така ти е много удобно, да си мълчиш и да смяташ, че не си длъжен нищо да обясняваш, нищо да заявяваш, нищо да отказваш? Не си длъжен да се разкриваш? Колко време трябва да мине, колко неща да се случат, за да разберете? И кога ще пожелаете да разберете? След колко години? В спомените си? Та утре може да се разделим, по дяволите! Не, стига ми толкова, Богове, и двамата сте ми много скъпи. Добре, чуйте, сега ще си отчупя тояга и ще отида за риба, а вие ще останете сами. Ще имате време да си кажете всичко. Така че си го кажете и се постарайте да се разберете. Не е толкова трудно, колкото изглежда. А после, о, Богове, вземете го направете. Чу ли, Кукличке? А ти, Гералт? Ей, и бъди мил с нея! А после, дяволите да ви вземат, или ще ви мине, или…

Лютичето се обърна рязко и се отдалечи, като чупеше тръстиката и ругаеше. Направи си въдица от един орехов клон и от конски косъм и лови риба чак докато се стъмни.

Гералт и Еси стояха дълго, хванати за ръце и облегнати на върбата, свела клони над реката. После вещерът говори много тихо и много продължително, а очите на Оченцето бяха пълни със сълзи.

А после го направиха. Той и тя.

И беше прекрасно.

X

На следващия ден си устроиха нещо като тържествена вечеря. От едно селце по пътя Еси и Гералт купиха заклано агне. Докато се пазаряха, Лютичето отмъкна малко чесън, лук и моркови от зеленчуковите градини около къщите. Когато си тръгваха, задигнаха и котел от двора на ковачницата. Котелът беше понадупчен, но вещерът запълни дупките с помощта на Знака на Игни.

Вечеряха на една поляна насред гората. Огънят пращеше весело, а котелът бълбукаше. Гералт разбъркваше грижливо съдържанието му с издялкан елов клон. Лютичето чистеше лука и морковите. А Оченцето, която не разбираше изобщо от готвене, ги развличаше, като свиреше на лютнята и пееше неприлични стихове.

Това беше прощална вечеря, защото на сутринта им предстоеше да се разделят.

На сутринта всеки щеше да тръгне по пътя си в търсене на нещо, което, общо взето, и тримата вече имаха. Но не знаеха, че го имат, дори не се досещаха. Не се досещаха къде ще ги отведат пътищата, по които им предстоеше да тръгнат утре. Всеки поотделно.