Читать «Меч на съдбата» онлайн - страница 129

— Идете си — каза тихо Агловал. — Идете си. Вървете, където искате. Оставете ме на мира.

— Сбогом, княже — каза Еси. — И на прощаване приеми един добър съвет от мен. Би трябвало да ти го даде вещерът, но аз не искам той да се унижава така. Затова ще го направя вместо него.

— Слушам те.

— Океанът е голям, Агловал! Още никой не знае какво лежи там, отвъд хоризонта, ако изобщо има нещо. Океанът е по-голям от всякакви пущинаци и дебри, в които сте прогонили елфите. Той е по-трудно достъпен от всякакви планини и дерета, в които сте изтребили боболаците. А там, на дъното на океана, живее раса, която използва оръжия и знае тайните на обработката на металите. Внимавай, Агловал. Ако с ловците в морето отидат и стрелци, ще започнеш война срещу непознатото. Може да разбуташ гнездо на оси. Съветвам ви да им оставите морето, защото морето не е за вас. Вие не знаете и никога няма да узнаете накъде водят стъпалата, които започват след Драконовите зъби.

— Грешите, госпожице Еси — отговори спокойно Агловал. — Ще узнаем накъде водят тези стъпала. Нещо повече — ще се спуснем по тях. Ще проверим какво има на другия край на океана, ако изобщо там има нещо. И ще прогоним от този океан всичко, което може да се прогони. Ако не ние, то внуците на нашите внуци. Въпрос на време е. Да, ще го направим, дори ако се наложи океанът да почервенее от кръв. И ти знаеш това, мъдра Еси, която пишеш хрониката на човечеството с баладите си. Животът не е балада, малка клета прекрасна поетесо, загубила се сред красивите си думи. Животът е борба. А на борбата са ни научили точно такива, по-добри от нас, вещери. Те ни показаха пътя, те го отъпкаха за нас, те го осеяха с труповете на онези, които ни пречеха, които защитаваха този свят от нас. Ние, госпожице Еси, просто продължаваме борбата. Ние пишем историята на човечеството, а не твоите балади. И вече нямаме нужда от вещери, защото нас и без това нищо не може да ни спре. Нищо.

Еси пребледня, духна къдрицата си и поклати глава.

— Нищо ли, Агловал?

— Нищо, Еси.

Поетесата се усмихна.

От предната стая долетя някакъв шум — викове и тропот. В залата дотичаха пажове и стражи и още на прага се хвърлиха на колене или направиха поклони.

На прага стоеше Шееназ.

Светлозелените й коси бяха изкусно накъдрени и прибрани с изумително красива диадема от корали и бисери. Беше с рокля с цвета на морски вълни и бяло като пяна жабо. Роклята беше с огромно деколте, така че прелестите й, макар и частично прикрити, продължаваха да предизвикват възхищение, особено украсени с огърлица от нефрити и лазурити.

— Шееназ… — простена Агловал и се свлече на колене. — Моя… Шееназ…

Русалката се приближи меко, грациозно, движенията й бяха плавни като прииждаща вълна.

Тя се спря пред княза, усмихна се и показа дребните си бели зъби. После хвана роклята и я вдигна толкова високо, че всеки да оцени работата на морската вълшебница-водорасляк. Гералт преглътна. Нямаше никакво съмнение: вълшебницата-водорасляк разбираше от хубави крака и умееше да ги прави.