Читать «Меч на съдбата» онлайн - страница 128

— Престани — каза Гералт. — Престани, Еси. Няма смисъл.

— Не е вярно! — сопна се гневно тя. — Има смисъл. Най-накрая някой трябва да каже истината в очите на този княз, който сам се провъзгласи за такъв, защото никой не искаше да се конкурира с него за правото да владее тази скалиста част от крайбрежието. И който сега смята, че му е разрешено да унижава другите.

Агловал почервеня, прехапа устна, но не помръдна и не каза нито дума.

— Да, Агловал — продължи Еси, стиснала в юмруци треперещите си пръсти, — ти се радваш на възможността да унижиш другите, да демонстрираш презрение към вещера, готов да си заложи главата за твоите пари. Но знай, вещерът се надсмива над твоето презрение и твоите обиди, те не му правят никакво впечатление, той дори не ги забелязва. Той не чувства дори това, което чувстват твоите слуги и поданици Зелест и Дроухард, а те чувстват срам, дълбок и изгарящ срам. Вещерът не чувства това, което чувстваме аз и Лютичето, а ние чувстваме отвращение. Знаеш ли защо, Агловал? Ще ти кажа. Вещерът знае, че е по-добър от теб, че е нещо повече от теб. И това му дава сила.

Еси замълча и наведе глава, но Гералт успя да зърне сълзите, блеснали в крайчеца на прекрасното й око. Девойката докосна висящото на шията й цветче със сребърни листенца, в средата на което сияеше едър син бисер. Цветчето беше изящно, майсторски изработено. Дроухард се беше оказал на висота. Препоръчаният от него майстор свърши работата чудесно. И не взе нито грош от тях. Дроухард плати всичко.

— Затова, уж благородни княже — продължи Оченцето, вдигайки глава, — не се поставяй в смешното положение да предлагаш на вещера ролята на наемник в армията, която смяташ да изправиш срещу океана. Не ставай за смях, защото предложението ти може да предизвика само подигравки. Още ли не си разбрал? Можеш да платиш на вещера за изпълнена задача, можеш да го наемеш, за да охранява хората от злото, да ги предупреждава за надвисналата опасност, но не можеш да го купиш, не можеш да го използваш за своите цели. Защото вещерът, дори ранен и гладен, е по-добър от теб. Струва много повече от теб. Затова предложението ти предизвиква у него само презрение. Разбра ли?

— Не, госпожице Давен — изрече студено Агловал. — Не разбрах. Даже напротив. Разбирам все по-малко и по-малко. Главното е, че изобщо не мога да разбера защо още не съм заповядал да ви обесят и тримата, като преди това ви бият с бичове и ви жигосат с нагорещено желязо? Вие, госпожице Давен, се правите, че знаете всичко. Тогава кажете: защо още не съм сторил това?

— Моля — веднага отговори поетесата. — Не правиш това, Агловал, защото някъде там, дълбоко вътре в теб, тлее искрица порядъчност, запазени са остатъци от чест, още незадушени от високомерието на новобогаташ и търгаш. Вътре в теб, Агловал. На дъното на сърцето ти. Сърце, което, каквото и да говориш, е способно да обича русалка.

Агловал пребледня като платно и стисна страничните облегалки на креслото. „Браво — помисли си вещерът. — Браво, Еси, прекрасно.“ Той се гордееше с нея. Но едновременно с това чувстваше тъга, чудовищна тъга.