Читать «Меч на съдбата» онлайн - страница 127

— А бисерите ще ги видят чак внуците ми? — намръщи се князът. — Ще се наложи да чакаме прекалено дълго, Зелест.

— Няма да е чак толкова зле. Според мен… Да речем: с всяка лодка ловци — по две лодки стрелци. Бързо ще налеем ум в главите на чудовищата. Ще разберат какво е страх. Нали, господин вещер?

Гералт го погледна студено и не отговори.

Агловал обърна глава, демонстрирайки благородническия си профил, и прехапа устна. После, присвил очи и мръщейки чело, се обърна към вещера.

— Ти не изпълни задачата, Гералт. Пак изпорти работата. Не възразявам, че си имал добри намерения. Но аз не плащам за добри намерения. Плащам за резултатите. За ефекта. А ефектът, извини ме за определението, е лайнян. Така че си заработил лайна.

— Прекрасно, благородни князе — подигра се Лютичето. — Жалко, че не бяхте там, при Драконовите зъби. Ние с вещера щяхме да ви дадем възможност да се срещнете с един от онези, морските, с меч в ръка. Може би тогава щяхте да разберете за какво става въпрос и да престанете да се пазарите за плащането…

— Като продавачка на пазара — добави Оченцето.

— Не съм свикнал да се пазаря, да се препирам или да споря — каза спокойно Агловал. — Казах: няма да платя нито грош, Гералт. Уговорката беше такава: премахваш опасността, осигуряваш лов на бисери без заплаха за хората. А ти какво правиш? Идваш тука и започваш да ни разправяш за разумна раса от дъното на морето. Съветваш ме да се държа надалече от място, което ми носи доход. А какво направи? Поне уби ли… Колко уби?

— Няма значение — Гералт леко пребледня. — Поне за теб, Агловал.

— Именно. Още повече, че няма доказателства. Ако например беше донесъл десните ръце на тези рибожаби, кой знае, можеше и да заработиш обичайната надница, която взима горският ми за чифт вълчи уши.

— Е — изрече студено вещерът, — не ми остава нищо друго, освен да се сбогувам.

— Грешиш — каза князът. — Остава ти още нещо. Постоянна работа с напълно прилично заплащане и разумни задължения. Длъжността капитан на въоръжената ми охрана, която от днес нататък ще придружава ловците. Не непременно завинаги, но поне докато тази уж разумна раса не започне да проявява достатъчно разум и да бяга от нас като от огън. Какво ще кажеш?

— Благодаря, но няма да се възползвам — намръщи се вещерът. — Такава работа не е за мен. Считам войните с други раси за идиотщина. Може и да е отлично занимание за отегчени и преситени князе, но не и за мен.

— О, колко гордо! — усмихна се Агловал. — Колко благородно. Отхвърляш предложението ми по начин, достоен за крал. Отказваш се от добри пари с маниера на богаташ, току-що наял се до насита. Гералт, яде ли днес? Не? А вчера? А онзи ден? Изглежда, имаш малки шансове да похапнеш, даже никакви. В наши дни и за здрав човек е трудно да си изкара прехраната, а ти с тая превързана ръка…

— Как смееш? — извика тънко Оченцето. — Как смееш да му говориш така, Агловал? Ръката му е разпорена, докато е изпълнявал възложената от теб задача! Как може да си толкова подъл…