Читать «Меч на съдбата» онлайн - страница 118

Тръгнаха към пукнатините на открилото се при отстъплението на морето дъно. На места водата стигаше до коленете и все още бълбукаше. Газеха в кухини, запълнени с пясък и водорасли. Отгоре на всичко започна да вали и скоро двамата измръзнаха до кости. Лютичето постоянно се спираше и ровеше с пръсти в пясъка и в купчините водорасли.

— Виж, Гералт, рибка. Цялата е червена, по дяволите! А това? О, мъничка змиорка. А това? Какво е? Прилича на огромна прозрачна бълха. А това… О, майчице. Герааалт!

Вещерът се обърна рязко, сложил ръка върху меча.

Видя човешки череп — бял, полиран от камъните, заклещен в скална цепнатина и потънал в пясък. И не само пясък. Лютичето видя извиващ се в очната ябълка червей, разтрепери се и издаде много неприятен звук. Вещерът сви рамене и тръгна към разкрилата се след отлива каменна равнина, към назъбените рифове, наречени Драконовите зъби, които сега приличаха на планини. Вървеше предпазливо. Дъното беше осеяно с животинки, раковини, водорасли. В локвите и вдлъбнатините се поклащаха огромни медузи и се извиваха змийски опашки. Мъничките шарени рачета бягаха от тях, драпайки с крачета.

Още отдалече Гералт забеляза труп, заклещен между камъните. Гръдният кош на удавника помръдваше под водораслите, въпреки че не беше останало почти нищо от него. Вътре обаче гъмжеше от рачета. Трупът явно бе престоял във водата не повече от денонощие, но рачетата вече така го бяха оглозгали, че нямаше смисъл да го оглежда. Вещерът мълчаливо смени посоката, заобикаляйки трупа, и Лютичето не забеляза нищо.

— Ама че вони тук — изруга бардът, догонвайки Гералт. Изплю се и изтръска водата от шапката си. — И вали, и е студено. Ще се простудя и ще си загубя гласа, по дяволите…

— Не мрънкай. Ако искаш да се върнеш, знаеш пътя.

Веднага след основата на Драконовите зъби се ширеше равнина, а по-нататък беше дълбокото и спокойно море — границата на отлива.

— Ха, Гералт. — Лютичето се огледа. — Твоето чудовище явно е било достатъчно умно да се измъкне в открито море заедно с отдръпващата се вода. Ти да не мислеше, че лежи някъде по гръб и чака да го заколиш?

— Замълчи.

Вещерът се приближи към края на равнината, клекна и предпазливо докосна острите раковини, залепнали по скалата. Не се виждаше нищо, водата беше тъмна и мътна.

Лютичето проучи ъгълчетата на рифовете, като отхвърляше с ритници най-нахалните раци, оглеждаше и опипваше мокрите камъни с бради от висящи водорасли и украсени с колонии от ракообразни и охлюви.

— Ей, Гералт!

— Какво?

— Виж тези миди. Бисерни са, нали?

— Не.

— Разбираш ли от тези неща?

— Не.

— Тогава се въздържай да изказваш мнението си, докато не започнеш да разбираш. Аз съм сигурен, че това са бисерни миди. Сега ще си съберем малко бисерчета и ще спечелим от експедицията нещо повече от простуда. Да събирам ли, Гералт?

— Събирай. Чудовището напада ловците. Събирачите като теб влизат в тази категория.

— Значи аз съм примамката?!

— Събирай, събирай. Гледай да са по-едри — дори да няма бисери, ще си сварим супа.